Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Давид Овадия
Разкаяние
Къде си? Не свети в твойта стая.
Но зная,
че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян,
за първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана? –
измъчих те, до смърт те изтерзах…
Какво ти връщам – нежност разпиляна,
устни с горчиви бръчки покрай тях…
Какво ти нося – две ръце, с които
да те погаля ме е срам дори…
Къде си ти? Вдигни лице сърдито,
възмездие поискай! Удари!
Вратата покажи ми с тази немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш.
Или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини…
Ти ставаш, приближаваш се към мене –
невидима, ти казваш: „Остани!“
Е. Евтимов
Източник: Gnezdoto
