Беше студен зимен ден, неделя. Паркинга пред църквата се пълнеше бързо. Докато излизах от колата си, забелязах няколко човека да си шепнат, докато вървяха към църквата.
Когато се приближих, видях човек, който се беше облегнал на стената на църквата. Толкова се беше отпуснал, че изглеждаше почти заспал. Беше облечен в дълго вълнено палто, което беше доста окъсано и шапка, смъкната ниско надолу към лицето му, така че то не се виждаше добре.
Носеше обувки, които изглеждаха поне 30 годишни, твърде малък размер за него. Те бяха и целите в дупки, така че пръстите на краката му стърчаха от тях. Предположих, че човекът беше бездомник и заспал, затова преминах покрай него и влязох в църквата.
Вътре поприказвах няколко минути с няколко мои познати, когато някой повдигна въпроса за бездомника отвън. Повечето хора се подсмихнаха, някои от тях шепнешком си размениха по някой коментар, но никой не пожела той да влезе вътре, в това число и аз.
В следващия момент църквата започна. Всички чакахме свещеника да заеме мястото си и да започне своята служба, когато вратите на храма се отвориха. Вътре влезе бездомника и тръгна надолу по пътеката с наведена глава.
Хората възкликваха, шепнеха си и правеха гневни физиономии. Той премина цялата пътека и стигна до олтара. Там свали палтото си и сърцето ми се сви. Там стоеше нашия свещеник… Tой беше бездомника.
Никой не каза нито дума.
Свещеника взе Библията си и намести на поставката.
„Приятели, не мисля, че трябва да Ви казвам за какво ще Ви говоря днес. Ако осъждате хората, няма да имате време да ги обичате.“
Източник: Gnezdoto
