На света няма по-големи сърца от тези на децата. Няма по-чисти умове от тези на децата. На света няма по-добри учители за нас, възрастните, от децата…
Ще ви разкажа истинската история на 8-годишния Майлс Екърт. Не знам дали тя ще ви промени, но се надявам, че поне ще ви накара да се замислите.
Майлс седеше на задната седалка на пикапа. В ръцете си държеше тъничка верижка с най-скъпите си притежания: малките военни плочки с името на баща му върху тях. И сватбената халка. Обичаше да ги докосва. Обичаше да усеща как хладният метал се сгрява от топлината на ръцете му. Скоро щеше да навърши девет. Но татко му отново нямаше да бъде с тях. Никога нямаше да бъде с тях.
Никога нямаше да говорят за нещата, за които бащите говорят със синовете си. Никога нямаше да правят нещата, които бащите правят със синовете си. Преди близо 9 години, 5 седмици след раждането на Майлс, серж. Анди Екърт загина в Ирак. „Тате, виждаш ли ме? Чуваш ли ме? Тате?“ Момчето често говореше на ум с баща си. Понякога си представяше как входната врата се отваря и на прага й застава усмихнатият млад мъж от снимките, с красива униформа, цялата в медали. И Майлс се спуска към него… и го прегръща силно… силно… и никога няма да го пусне…
– Миличък, пристигнахме.
***
Гласът на майка му го извади от унеса. Колата спря и децата слязоха на паркинга. Цялото семейство щеше да обядва в любимата си закусвалня. „Тук щеше да ти хареса, тате. Особено чийзбъргърите!“, помисли си Майлс. Беше сигурен, че баща му щеше да обича същите неща като него. И как само щяха да се забавляват!
– Мамо, татко щеше да хареса чийзбъргърите, нали?
– Разбира се, миличък. Той много ги обичаше. Точно като теб.
– А шоколадов шейк обичаше ли?
– Да, съкровище мое. Точно като теб.
– Мамо, аз приличам ли на него?
– Да, миличък. Същият си, но по-мъничък. И очите ти са същите… Хайде, сестра ти ни чака вътре.
Сърцето на Тифани кървеше от болка. Винаги се чувстваше така, когато Майлс я питаше за баща си. И Марлий, сестричката му, страдаше много, но момчето преживяваше всичко изключително болезнено. Наистина беше като умалено копие на татко си. Чувствителен, внимателен, безкрайно честен. Понякога й се струваше, че в гърдите му бият две сърца – неговото и на Анди.
Толкова голяма беше добротата му. Толкова силна беше обичта му.И очите му… очите му бяха същите като на баща му. Дълбоки като кладенци и топли като лятна нощ. Знаеше, че не минава и ден, без Майлс да мисли за това какъв щеше да е животът им, ако
Анди се беше върнал от онази мисия, ако сега беше до тях… И тя си задаваше същите въпроси, но бързаше да ги изхвърли от ума си. Трябваше да бъде силна. Не заради себе си. Заради децата си.
Тифани прегърна сина си през рамо и забърза към входа на закусвалнята. Макар и обед, навън беше студено. Февруари си показваше зъбите и студът щипеше лицата им.
– Мамо, чакай!
Майлс се наведе и вдигна нещо от земята. Банкнота от 20 долара!
– Виж!
– Браво, миличък! Днес си късметлия! Трябва само да решиш за какво ще ги похарчиш.
Майлс се замисли. Отдавна искаше онази нова видео игра. Събираше пари от Коледа. Майка му нямаше възможност да купува много подаръци и затова така и не й каза за желанието си. Сам щеше да си я купи.
– Не знам, мамо. Ще реша по-късно.
***
Подполковник Франк Дейли влезе в закусвалнята и се насочи към една от масите до прозореца. Знаеше, че с камуфлажната си униформа се откроява сред останалите посетители, но имаше чувството, че дрехите бяха станали част от същността му. Не искаше да се преструва. Не искаше да забравя. Погледна семейството си. Бебето спеше. Видът на спокойното му личице го накара да се усмихне. Значи все пак в живота имаше и хубави неща. Имаше и друго освен ужаса и смъртта. Спомни си за приятелите, изгубени във войната. Често мислеше за тях.
И за хилядите други войници, които никога нямаше да се приберат у дома. Колко ли бяха намерили смъртта си далече от родината и любимите хора? Колко ли още щяха да ги последват? Знаеше, че е късметлия. И всеки ден благодареше на Бог за това. Преди да се прибере от поредната мисия, си обеща, че ако отново види семейството си, ще се наслаждава на всеки миг с тях така, сякаш е последният. Повече нямаше да отлага нищо. Нямаше да се ядосва за нищо. Щеше да живее истински. Щеше да живее тук и сега. Нямаше да мисли за вчера. Нямаше да мисли за утре. Щеше да бъде благодарен за настоящето такова, каквото е. Защото беше прекрасно. И най-вече защото го ИМАШЕ. Колко мъже и жени щяха да останат в своето вчера. Колко мъже и жени нямаше да имат повече своето днес.
– Мили, добре ли си?
– Да, любов моя. Никога не съм бил по-добре.
Франк се усмихна на съпругата си и се наведе към нея, за да я целуне.
***
– Г-не, извинете, това е за Вас.
Подполковник Дейли се стресна. Не беше чул кога момчето се доближи до него. Погледна малкия въпросително, но преди да успее да попита каквото и да било, детето се отдалечи и заедно със семейството си излезе от закусвалнята. Франк срещна изумения поглед на жената си. Тя посочи с очи масата пред него. Там имаше сгънат жълт лист. Взе го и зачете написаното с неравен детски почерк:
„Скъпи Войнико,
Моят баща беше войник. Сега е в Рая.
Намерих тези 20 долара на паркинга,
когато идвахме насам.
С моето семейство често „предаваме нататък“.
Днес е щастливият ти ден!
Благодаря ти за службата!
Майлс Екърт, дете на Златна звезда“
Франк скочи от мястото си и изтича навън. На паркинга нямаше никого. Обърна се и бавно влезе обратно в заведението. „Дете на Златна звезда“. Това бяха момчетата и момичетата, загубили родител в служба на армията. Отново погледна жълтото листче в ръката си. В него имаше 20 долара. Стисна юмрука си. В ъгълчетата на очите му пробляснаха сълзи. Приближи се до масата и прегърна силно дъщеря си.
***
Когато Майлс отвори вратата на пикапа, спря за миг и обърна към майка си своите големи тъжни очи.
– Напомни ми за татко, – каза простичко и се качи в колата.
По пътя към дома никой не продума. Някакво особено вълнение беше стиснало гърлата им. Изпитваха странна смесица от щастие и болка, усещане за споделеност и крещяща самота.
Малко преди да стигнат вкъщи, Майлс прошепна:
– Мамо, искам да отида при татко. Ако може сам.
Тифани едва се сдържа да не изхлипа. Кимна, без да погледне към детето, за да не види сълзите й.
Майлс вървеше бавно към мястото, където беше положен баща му. Детските му крачета оставяха ситни стъпки в снега. Сълзите замръзваха на клепките му. В юмрука си стискаше пръстена и военните плочки. „Тате, виждаш ли ме? Чуваш ли ме? Тате?“ Нямаше кой да му отговори. Наоколо беше само тишина. Оглушителна тишина.
Момчето стигна до гроба. Приближи се бавно, затаило дъх. „Тате?“, промълви през сълзи и прегърна с все сили плочата с името на баща си. Малкото му телце се разтресе от безмълвен плач. В ослепителната белота две тъжни очи го гледаха отгоре, две очи, дълбоки като кладенци и топли като лятна нощ…
***
Франк Дейли държеше бележката на Майлс в ръцете си. Всеки ден я гледаше. Отдавна беше „предал нататък“ двайсетте долара, но нещо вътре в него не му даваше мира. Искаше да се погрижи за това дете. Вече беше издирил името на баща му, беше разбрал какво се е случило. Но какво да направи? Какво да му каже? Как да го утеши? Как да му помогне? Как да му покаже, че не е само?
На следващия ден, рано сутринта, Франк се качи в джипа си и потегли към редакцията на CBS TV. Светът трябваше да научи за това удивително момче!
***
Няколко дни след случката в закусвалнята Тифани реши, че е време да гостуват на майка й, която живееше в съседния щат. Децата имаха нужда да сменят обстановката. Щеше да им се отрази добре. Беше средата на февруари, когато тримата потеглиха с пикапа на юг…
Пет седмици по-късно семейството се завърна у дома. В пощенската кутия ги очакваше бележка: „Моля, явете се в пощенския клон на ул. Роуз Вели Драйв 4451, за да получите своята пратка.“
След два дни Тифани взе децата от училище и заедно се отправиха към пощата. След това щяха да се черпят с шоколадов шейк и палачинки. Майлс влезе първи и любопитно се огледа.
– Тифани Екърт, – чу майка си да казва на жената зад гишето.
– Майлс Екърт? – поправи я тя.
– Аз съм, – отговори Майлс и се приближи.
– Имаш пратка, момчето ми. Елате с мен.
Тримата последваха служителката, която ги отведе до една стаичка на приземния етаж.
– Това е за теб, синко.
До стената бяха подпряни три чувала с писма от непознати.
Вечерта Майлс щеше да открие, че всеки плик съдържаше чек. В чувалите имаше малко над 250 000 долара.
***
Кой е Майлс Екърт?
Вече 9-годишният Майлс Екърт живее в Охайо, САЩ. Баща му, серж. Гари (Анди) Екърт, е убит на 8 май 2005 г. от крайпътна бомба по време на мисия в Ирак. По това време Майлс е едва на пет седмици. Майка му, Тифани, се грижи сама за него и сестричката му Марлий. Когато на 7 февруари 2014 г. Майлс намира на паркинга пред местно заведение чек за 20 долара, той решава да го „предаде нататтък“ на войник от американската армия.
Този войник е Франк Дейли. Трогнат от жеста на момчето и пазейки бележката му като „напътствие за цял живот“, подполковникът решава да потърси съдействието на телевизия CBS. Историята за щедростта и добротата на осиротялото дете докосва сърцата на хората и те започват да изпращат обратно на Майлс дарените 20 долара. За малко повече от месец сумата надхвърля четвърт милион долара!
Сигурно се питате какво прави Майлс с парите? Това впечатляващо момче дарява всичко на неправителствената организация Snowball Express, подкрепяща деца, загубили родител във войните. Майлс моли хората, които искат да му помогнат, да изпращат парите директно на организацията. Жестът му трогва обществеността. Звезди и телевизионни водещи се включват със солидни дарения. Тексастката компания Highland Capital Management oбявява, че ще „дублира“ всеки долар в рамките на 1 000 000, дарен до 1 септември 2014 г. Когато кампанията приключва, сумата, събрана от хората, надхвърля 800 000 долара.
Благодарим ти, Майлс, че ни върна вярата в човечността!
Източник: gnezdoto.net
