Бръчки та бръчки.. Да не ти пука! Истината е да остарееш със спомени




Нямам никакво желание да се връщам в 20-те си години. Изобщо даже, а още по-малко в гимназиалния период. Искрено съм благодарна, че тия години са далеч зад гърба ми и към днешна дата мога само да се изчервявам или надсмивам на спомените от тогава.

За нищо на света не желая да минавам отново през хормоналния кошмар на пубертета, украсен с тежко проблемната кожа, която ме е докарвала толкова сълзи, колкото поредната раздяла с поредното гадже.

Не желая и да се боря отново с предизвикателствата на “младостта”, изразени в трупане на житейски опит чрез челно (и болезнено) сблъскване с проблемите на “възрастните”.

Не желая да минавам отново през първата голяма любовна раздяла, първата тежка загуба, първото интервю за работа, първия махмурлук, първата финансова катастрофа и прочее.

Благодарна съм за всичко преживяно, дори и за лошите емоции и периоди, горда съм със себе си за научените уроци и въпреки че бръчките ми се множат наред със свещичките върху тортата, посрещам всеки следващ рожден ден с радост и трепет.

Не ми минава и през ум да крия годините си (хахаха!) или да се чувствам “стара” пред по-малките от мен с по 10-15 години. Изобщо не им завиждам, че са на по 20 и нещо и тепърва имат да минават през толкова изпитания, че се изморявам, само като си го помисля.

Колкото повече напредвам в живота, толкова по-уверена, уравновесена и спокойна се чувствам, а това, повярвайте ми, е нещо безценно! Даже, ако трябва да съм честна, с удоволствие си мисля за времето, когато ще съм пенсионирана баба. Да, точно така. Остаряването не ме плаши, единствено се моля да съм здрава и адекватна, за да се наслаждавам на златната есен на живота си.

Защото да остарееш е привилегия, от която мнозина са лишени.

Унесени в битовизма на ежедневието ни и облъчени от философията, че за да си успешен, то трябва да си красив, слаб и най-вече младолик, забравяме, че всъщност сме само една ходеща тръстика. Животът ни може да бъде отнет толкова бързо, колкото сме вдишали глътка въздух. Докато премигнеш и може да те няма. Вече няма да има значение кой те е изпреварил на светофара, кой е получил по-голям бонус и е отишъл на Бали, а ти на село, кой има бръчки и целулит и кой нови обувки.

Едно премигване и край. Умът притихва завинаги, а тялото остава бездиханно. И вече нищо няма значение.

Смъртта е колкото страшна, толкова и задължителна. Тя е сянката на живота и за добро или лошо, никой не е останал на този свят, а и никой не се е върнал от другия, за да каже как е там.

Да остарееш означава да имаш привилегията да стигнеш до края на живота си и кротко да наблюдаваш как светът се движи около теб. Да потъваш в спомените си и да се усмихваш на старите грешки, пролети сълзи и изживени емоции, да тъжиш още за непрежалимите минали събития и да си говориш кротко с призраците на загубените отдавна хора. С тези, които не са имали привилегията да остареят и да питат отражението в огледалото “кога мина всичкото това време!?”

Не се плашете от годините и майната им на бръчките. Надали ще има нещо по-хубаво от това да достигнеш възрастта на баба си и с удивление да установиш, че вече си в заника на живота. Какво по-хубаво! Да си се радвал на 70-80, че защо не и 90 години на този свят, пък било то и с цената на остаряло тяло и избледняваща памет.

Нека сме благодарни за всеки ден, в който отново вдишваме въздух и в който имаме лукса да се ядосваме за глупости. Нека ценим и уважаваме привилегията да трупаш години зад гърба си и бръчки по лицето. Нека го живеем този живот, нека. Нека остареем и нека сме благодарни за отреденото ни време на този свят.

Източник: edna