В Германия ме доведе Съдбата.
Вярно, както и на много други, ми беше трудно в България. Не, не защото нямах работа, не! Имах, но средствата, които получавах, не бяха достатъчни за моите нужди и за помощта, която исках да оказвам на децата си. Затова, признавам си, търсех път към Западна Европа. Мислех за Германия, но знаех, бях проверила вече няколко варианта, че без научаването на езика, нямам шанс за добро заплащане. Изкарах един бърз курс (А1) по немски, но и след завършването му този език си остана чужд за мен…
Имаше един сайт Нетлог, помните ли го? Доста приятели, с които и днес поддържам връзка, ми останаха от него. Точно там срещнах и Съдбата под формата на коментари под мои публикации. Мъжът, който ги пишеше, имаше задълбочен изказ, посоката на разсъжденията му беше коренно различна от тази на останалите коментиращи и нямаше как да не привлече вниманието ми. При опита ми да разбера кой е, открих само име и местоположение (Испания)…
Днес, вече 5 години, сме задно в Германия. Първо се измести той, защото положението с работата в Испания стана доста тежко, а след няколко месеца пристигнах и аз. Отначало работеше само той, естествено – тежък физически труд в хърватска строителна фирма. Аз отначало бях доста изплашена – живеехме в едно малко село само с един супермаркет, без интернет, без познания по немски… После, след преместването ни в “цивилизацията”, изкарах интеграционен курс , а когато започнах работа, се погрижих и той да мине по стъпките ми с курса.
Всичко вече е по-лесно.
Не съм се прибирала в България. Той не е бил в Родината повече от 12 години. Но сме заедно тук, заедно се борим с несгодите, заедно се радваме на успехите и разбрахме, че домът е там, където си обичан.
Ще попитате, може би, какво стана с децата и помощта…
Не сме ги забравили.
Следим всичко, което става в страната ни и ни боли, защото децата ни са все още там…
автор:Марияна Иванова-Москин
Източник: chujdozemec
