Блага Димитрова ни повежда към една вселена от дълбоки чувства и силни усещания, които се изсипват над нас като лавина.
„Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.“
„В търсене на смисъла обезсмисляме живота си. А тревата, без да знае за какво – пробива камъка.“
„Прекалено пълнолетни сме за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла.“
„Смехът се поражда само от изненадата. Повторението убива дори спомена за първия смях.“
„Всеки е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам… когато дойде време да изпиташ на гърба си последиците от тази самонадеяност, вече е много късно…“
„Лице с лице с лавината. Ето какво е лавината. Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища. Кротък. Пази се от кротките!
Спи със залепени бели клепачи. Нищо не видял, нищо не чул. Неопетнен. Спи като побелял младенец. Може така и пролетта да проспи. Но щом го прекоси една дръзка стъпка, но щом го прониже един волен вик, в миг се събужда лавината. Жилва го завистта. Тихият беловлас сняг с потрес си спомня своята младост.
Ах, и той е бил млад! Бил е буен, клокочещ поток. Разбивал е бентове и ледове. Бил е разпенен водопад. Бил е смръщен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан. Бил е някога! Наистина ли е бил?
И руква стремглаво надолу, раздира въздуха с грохот, спомняйки си бурните младини. Сега в един миг иска да повтори едновременно битието си на поток, водопад, облак, океан. И ни пресова в студена прегръдка, за да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега.
Стъпки да няма. Вик да няма. Спомен да няма. Нийде да няма будни!“
„Едва сега разбираме: никой от нас не е бил никога какъвто трябва и може, а все е щял да бъде.“
„Когато всичко изгубих, какво ми остава, освен да бъда добър?“
„Търсят себе си. Искат нещо да дадат на света. А светът не иска това.“
„Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята доброта?“
„Всъщност каква е разликата да умреш млад или стар? Умирайки млад губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си.“
„Без да желаеш, убиваш някого някъде. Без да подозираш отнемаш нечие дихание. Без да възнамеряваш, го блъскаш с лакът или поглед. Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?“
„Щом си получила този подарък да видиш света, трябва да си готова за всякаква загуба.“
„Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си той остава човек.“
„Малка е даже лавината, малка, но ще затрупа и тебе, и твоята голяма амбиция.“
„Да разбереш, че си ограничен – от там започва твоята безграничност.“
„Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.“
„Диря остава, когато се върви по неотъпкано.“
„Самото отбиване от пътеката е вече характер.“
„Женската привлекателност е творение на мъжа.“
„Чувството на отцепената от стадото овца – най-древният страх.“
„Ако не бе пушекът, как щяхме да усетим чистия въздух?“
„Поетът е роден самотник. Твърде много мисли и копнее за любов, за да може да я реализира.“
„Този, който върви напред, се уморява най-много.“
„Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.“
„Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.“
„Да се задържиш изправен на два крака – това е мъката да бъдеш човек.“
„Ние сме онова, което прави от нас любовта.
Срещне те стар познат и се провикне:
– Какво става с теб? Не мога да те позная!
Ние сме онова, което кара другите да кажат: – Не си ти!
Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим:
– Какво става с мен? Не мога да се позная!
Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.“
Блага Димитрова
Източник: gnezdoto.net
