Една от най-големите и важни стъпки в личностното развитие на човек е да осъзнае разликата между Вината и Отговорността. Същото е изключително важно и за психотерапевтичния процес.
Вината и Отговорността са понятия от две различни плоскости.
Първата е плоскостта на човека като Социален индивид, предпазван от социалната рамка и едновременно лутащ се между стените на ограниченията на обществото. Социалният индивид осъзнава, че не Вселената се върти около него (както си мисли малкото дете), а той самият се явява част от голямото цяло, нещо по-голямо от самия него. Това от една страна му дава чувство за защитеност, но от друга страна поставя под въпрос неговата автономност.
Втората е плоскостта на човека като Личност. Личността осъзнава, че е част от голямото и наред с това осъзнава, че има и своя собствена ос, около която се върти. Човекът – Личност знае мястото си във Вселената и разбира докъде е той и къде започва другият.
Вината е свързана с чувството „аз съм лош“.
Нали обществото винаги слага някакви условни норми: добър – лош, умен – глупав и т.н. Чувството за вина, като касаещо условно минусовия полюс, нормално не се харесва на повечето, защото е пряко свързано със страха от наказание, с отхвърлянето, с отмъщението. И често като горещ картоф се прехвърля от един към друг.
Всички търсят виновен и никой не иска да бъде такъв. „Какво ще кажат хората?“, „Какъв ли съм в очите на околните?“, „Дали съответствам на общоприетото Нормално, Добро, Успешно, Правилно и т.н.?“ Ако пък не – не съответствам, то започвам да търся начини да се освободя от чувството на собствената си „лошотия“ с оправдания, самозалъгвания, агресия.
Ако пък не се освобождавам от това чувство – загивам… (отделна тъжна тема).
Отговорността – това е най-напред осъзнаването на собствената ти роля в процесите, които ти се случват. Осъзнаването на твоите собствени граници, зоната на твоята отговорност. „Знам докъде съм. Заставам зад своите думи, постъпки, избори…“
Ще дам един пример, за да илюстрирам по-добре разликата.
Майка и дете пътуват в градски автобус.
Наближава спирката, на която слизат. В този момент автобусът спира твърде рязко и детето си удря главата в дръжката. Започва да плаче. Майката се стряска, но го прегръща и, успокоявайки го, се насочва към изхода. В същия момент шофьорът на автобуса се обръща, чувайки плача на детето, и започва да крещи срещу майката: „Какво става! Защо не си пазиш детето! А?! А?!“ Майката нищо не казва и слиза с детето от автобуса…
Как мислите, какво е било чувството на шофьора?
А на майката?
Шофьорът се е почувствал виновен за несръчното си управление. Твърде ясно му е, че трябва да внимава, защото вози пътници, които не са нито с каски, нито с предпазни колани. И все пак, по някакви причини той не се справя, заради което страда малкият пътник в автобуса. Ако шофьорът беше осъзнал ролята си в случилото се, ако беше поел отговорността за стореното, реакцията му щеше да е много по-различна. „Съжалявам, майче!
Някакъв ми изскочи на пътя (да кажем) и се наложи да ударя спирачките рязко! Добре ли е детенцето? Мога ли да помогна с нещо?“ или пък просто щеше да замълчи, ако наистина смята, че безопасността на пътниците не е негова отговорност.
Но той се е почуствал виновен и е побързал да прехвърли чувството-„горещ картоф“ към майката, въпреки че тя самата не му казва нито дума и не го упреква.
Какво става с майката?
Вероятно и тя се е почувствала виновна, но също е очевидно, че не се е отдала точно на това чувство, а се е фокусирала върху отговорността. „Бях хванала детето за ръка, но явно това не е достатъчно. Друг път ще внимавам повече, ситуации на пътя и шофьори всякакви, не мога да разчитам някой друг да ми го пази. Сега да слезем по-бързо и да го успокоя.“
Тя е поела своята част от сценария.
Но ако се чувстваше виновна, щеше да се скара на шофьора или пък на детето, или пък на мъжа си, че не ги е закарал с кола или пък щеше да се измъчва с това чувство вътре в себе си и да търси по-късното „възмездие“ отвън – „лош поглед“ на продавачката, „скрита злоба“ в думите на приятелката…
Отговорността в никакъв случай не е оперираност от Вина (иначе бихме отишли към психопатия).
Нюансът е там, че отговорният човек, когато изпитва вина, не се фиксира в нея. Давайки си сметка за това, той премества фокуса към зоната на своята отговорност (както жената в описания случай).
Вината носи лутане, прехвърляне, изместване, изтласкване и още купища защитни механизми.
Отговорността определя твоята част от сценария и поставя въпроса: „Какво да правя сега?“.
Отговорността не те кара да се защитаваш, защото си защитен от осъзнаването на своите граници и осъзнаването на зависещото от теб. Тя те тласка към това да гледаш нещата с честност и осъзнатост и да търсиш изход, креативно решение, трансформация…
Вината те прави уязвим и безпомощен, съответно те подтиква да се отбраняваш по всякакви начини, за да се запазиш цял.
Отговорността ти дава сила.
Вината ти пречи да извлечеш полезен опит от грешките.
Виновната майка следващия път ще се надява да не попадне на несръчен шофьор или в неприятна ситуация на пътя (неща, които не зависят от нея, а от условно нещо по-голямо) и ще пропусне да си насочи вниманието към това, което зависи от самата нея (своята ос), а именно да държи детето по-здраво. А последното може да стане само, когато е задействана отговорността.
Вината те тласка да се обиждаш от критиките и забележките.
Отговорността ти дава сили да потърсиш градивното в споменатите.
Вината не е лошо чувство (да подчертая, далече съм от това да давам оценка на каквито и да било човешки чувства), тя е чувството „аз съм лош“, което не ни носи особени ползи. Нормално е да я изпитваме в някои моменти, но си струва да помислим какво ще ни донесе оставането във властта й…
Отговорността е Креативност, Осмисленост и Благодарност, плоскостта, която не означава отричането на принадлежността ни към по-голямото в ролята на Социалния Индивид. Напротив – тя е стъпване върху предходното стъпало и творческо надграждане във връзка с културните му норми. „Въртя се около оста си, знаейки, че се въртя и около слънцето“.
Ще ви нашепна – пътят към себе си като Личност минава през Честността, най-напред тази към самия себе си.
Сега, след като разликата между Вината и Отговорността е станала ясна, най-голямата грешка би било да си кажем „вече не се чувствам виновен!“, сякаш като перушинка сме издухали вината от дланта си.
Това, което си струва да бъде направено, е да се осъзнае това чувство и да му се намери определено място в душата. Няма издухване, обръщане с гръб, изтласкване.
Има разбиране, осъзнаване и смелост за поемане на посока: Вина или Отговорност.
Вие какво избирате?
Източник: gnezdoto.net
