Най-високият връх на света е осеян не само с боклук, но и с..труповете на алпинисти.
Много от тях лежат там вече десетилетия и никой не се кани да ги събере. Броят на непогребаните тела ще расте още.
През 2013 г. светът беше залят от селфи, направено на самия връх. Канадският алпинист Дин Карере снима на върха на света не само себе си, но и целия боклук, занесен на върха от покорителите преди него.
Склоновете на величествения Еверест са обсипани не само с отпадъци, но и с телата на загиналите.
Екстремните условия на върха го превръщат буквално в смъртоносно място.
Всеки, който тръгва към него, знае, че може и да не се върне.
Температурите през нощта падат до минус 60 гдаруса! Близо до върха духат ураганни ветрове със скорост от 50 метра в секунда, а в такива минути студет се усеща като -100! Освен това в извъндрено разредената атмосфера има много малко кислород, буквално на границата на жизнените нужди. При такова натоварване дори при най-издръжливите може да настъпи внезапно спиране на сърцето. Може да откаже оборудването – да замръзне клапанът на кислородната бутилка например. Достатъчна е малка грешка и губиш съзнание. А това в повечето случаи означава да не се изправиш никога повече. При това не може да се разчита, че някой ще ти помогне.
Изкачването на легендарния връх е изключително сложно и се предприема само от фанатици.
Това, което в нормалния живот е неприемливо, под Джомолунгма се възприема като норма.
Местните жители – шерпите, по природа са по-приспособени за живот в тези сурови условия. Услугите им като водачи и носачи на алпинистите са безценни. Освен това те осигуряват почти цялото оборудване. Но най-важното – те са единствените, които могат да осигурят спасение. За тази цел обаче са нужни пари. ко шерпите работеха на доброволни начала, самите те биха се оказали в бедствено положение.
Изкачването на Еверест е скъпо удоволствие, струващо между 25 и 60 хил. щ. д. Тези, които се опитват да икономисат, обикновено плащат с живота си.
Официална статистика не съществува, но по думите на завърналите се, по склоновете на Еверест
спят завинаги най-малко 150 души.
Групите алпинисти минават покрай замразените тела на предшествениците си, поне осем трупа лежат покрай общите пътеки по северния маршрут, още десетина – покрай южния, като вечно напомняне за сериозната опасност, грозяща човек в тези места. Някой от загиналите се е стремил към върха, но се е сринал от пътя, потрошил се е и е останал завинаги там. Друг е загубил съзнание от липсата на кислород и е заспал завинаги.
Да се отклониш от обичайните маршрути категорично не се препоръчва, още повече, че никой няма да тръгне да те спасява, рискувайки собствения си живот.
Планината на смъртта не прощава грешките, а хората са точно толкова безразлични към нещастието, колкото и скалите.
На снимката отдолу е предполагаемият труп на първия алпинист, покорил Еверест, Джордж Малори, който загива при спускането от върха. „Защо отивате на Еверест?“ – попитали Малори. „Защото го има!“ – отговорил той преди експедицията.
През 1924 г. свързаните с общо въже Малори и Ървинг започнали покоряването на върха. За последен път били видени на 150 м от него. След това те не се връщат и съдбата на първите европейци, стигнали толкова високо, остава тайна в продължение на десетилетия.
Един от алпинистите през 1975 г. разказва, че видял нечие замръзнало тяло край пътя, но не му останали сили да стигне до него. Чак през 1999 г. една от експедициите се натъква по склона на запад от основния път на струпване на тела на загинали алпинисти. Там откриват и Малори, легнал по корем, сякаш прегръщащ планината. Главата и ръцете му били замръзнали като част от планинския склон.
Неговия другар Ървинг така и не бил открита, макар че по състоянието на дрехите на Малори става ясно, че са били свързани до самия край. Въжето е прерязано с нож. Вероятно Ървинг е продължил още известно време без партньора си и е загинал някъде надолу по склона.
Телата на загиналите алпинисти остават под Еверест завинаги, никой не се занимава с тяхната евакуация.
На такава височина вертолети не достигат, а да мъкнеш със себе си солидната тежест на мъртво тяло е невъзможно. Несполучилите остават без погребение, замръзнали по склоновете.
Леденият вятър оголва телата до костите, оставяйки потресаваща гледка.
Обхваната от треската за рекорди, алпинистите просто минават спокойто покрай труповете. По ледените склонове действа истинският закон на джунглата. Често без помощ остават дори все още живите.
Така през 1996 г. група алпинисти от японски университет не прекъсва изкачването си заради пострадали при буря техни индийски колеги. Колкото и да ги умолявали, японците просто подминали. На връщане заварили индийците вече замръзнали до смърт.
През май 2006 г. става друга потресаваща случка – покрай замръзващ англичанин минават 42 алпинисти, включително снимачна група на канала Discovery и никой не му оказва помощ. Всички бързат да извършат собствения си подмиг.
Британецът Дейвид Шарп, който се изкачвал в планината сам, загинал, защото кислородната му бутилка отказала на височина от 8500 м.
Шарп не е бил новак, но останал без кислород, почувствал се зле и паднал на скалата насред северния гребен. Някои от подминалите го твърдят, че изглеждало сякаш си почива.
Медиите от цял свят обаче прославили новозеландеца Марк Инглис, който се изкачил в същия този ден на Покрива на света с протези. Героят Инглис бил един от малцината, които признали, че оставили Шарп да умира на склона. Експедицията на Инглис поне оставила кислородна бутилка на умиращия Шарп.
Все още жив, Шарп изкарал ужасна нощ на височина 8500 м в компанията на „господин жълти ботуши“ – труп на индийски алпинист в ярки обувки, който вече дълги години лежи по средата на пътеката към върха.
Шарп бил сравнително беден, което довело до смъртта му. Ако в базовия лагер имаше човек, който да поръча и плати евакуация, британецът щеше да остане жив. Но той имал средства само за готвач и палатка в базовия лагер.
За сметка на това разполагащите със средства могат да си устроят комерсиално изкачване на Еверест. Вече има експедиции, добре платени, които се организират специално за неподготвени туристи – твърде стари, слепи, инвалиди.
Малко по-късно водачът Гари Кикстър получава задание да води група, в състава на която са Томас Вебер – полусляп алпинист, Линкълн Хол и 5 шерпи. Те излизат от третия лагер през нощта при добри климатични условия. Снабдени с кислород, след два часа стигат до трупа на Шарп, гнусливо го подминават и продължават към върха. Всичко вървяло по план. Вебер се изкачвал самостоятелно, използвайки перилата. Линкълн Хол с двама шерпи преминал напред. Внезапно Вебер съвсем ослепява и само на 50 м. от върха решава да се върнезаедно с водача и един шерп. Започват бавно спускане и точно тогава, по средата на пътеката, Вебер умира внезапно. Връщащият се от върха Хол предава по радиостанцията, че също се чувства зле и на помощ към него тръгват шерпи. Но Хол рухва и остава в безсъзнание. Шерпите се опитват да го спасят в продължение на 9 часа, но накрая тръгват сами надолу, спасявайки собствения си живот, и го оставят да умре до пътеката.
След седем часа друг водач – Дан Мазур, водещ клиенти към върха, открива Хол, който се оказва все още жив. Дават му чай, кислород и лекарства. Алпинистът дори успява да поговори по радиото с групата си в базовия лагер.
Тъй като Линкълн Хол е един от най-популярните „хималайци“, участник в експедицията, която първа открива един от пътищата по северния склон през 1984 г, той не остава без помощ. Всички експедиции, намиращи се на северната страна, се договарят и изпращат десет шерпи, които да му помогнат. В крайна сметка Хол се отървава със замръзнали ръце – минимална загуба в такава ситуация. Захвърленият Дейвид Шарп не е разполагал нито със слава, нито с пари, нито с група за помощ.
Мнозина от тези, които загиват, са виновни сами за гибелта си.
Известна е трагедията от 1998 г със съпружеската двойка – руснака Сергей Арсентиев и американката Франсис Дистефано.
Те се качват на върха на 22 май, без никакъв кислород. Така Франсис става първата американска жена и втора за цялата история на покоряването на Еверест жена, която изкачва върха без кислород. По време на спускането съпрузите изгубват връзка помежду си. Франсис остава две денонощия лежаща и изтощена на южния склон на Еверест. Покрай замръзващата, но все още жива жена, минават алпинисти от различни страни. Те й предлагат кислород, който тя отказва, за да не наруши рекорда си.
Сергей Арсентиев стига в лагера сам и чака жена си. Когато става ясно, че тя има проблем, той тръгва да я търси. На следващия ден 5 узбекски алпинисти минават покрай Франсис – тя все още е жива. Узбеките имали възможност да помогнат, но трябвало да се откажат от изкачването. Затова не помогнали, въпреки че един от тях вече бил стигнал до върха, а това правело експедицията им успешна. На връщане срещнали Сергей и му казали къде е Франсис. Той взел кислородните бутилки и никога повече никой не го видял. По всяка вероятност вятърът го е изхвърлил от пътеката в двукилометровата пропаст.
На следващия ден към върха тръгват други трима узбеки, три шерпи и двама алпинисти от Южна Африка. Минават покрай Франсис и установяват, че е още жива! Втора ледена нощ под Еверест, но е жива! И я подминават.
Британският алпинист Йън Удхол си спомня: „Сърцето ми замръзна, когато разбрах, че човекът в червено-черен костум е е жив, но съвсем сам на височина 8,5 км, само на 350 м. от върха. Аз и Кати, без да се замислим, се отклонихме от маршрута и се опитахме да направим всичко възможно да спасим умиращата. Така завърши нашата собствена експедиция, която подготвяхме с години, просейки пари от спонсори. Не успяхме веднага да стигнем до нея, макар че тя бежеше наблизо.
Да се движиш на подобна височина е все едно да бягаш под вода.
Когато стигнахме там, се опитахме да я облечем, но мускулите й бяха атрофирали, тя приличаше на парцалена кукла и през цялото време повтаряше, че е американка и да не я оставяме. Опитах се да я видгна и да я носа, но това беше невъзможно. Опитите ми да я спася подлагаха Кати на риск. Нищо не можехме да направим. Не спирах да мисля за Франсис. След година, през 1999, с Кати тръгнахме отново към Еверест. Успяхме, но на обратния път с ужас открихме, че тялото на Франсис е още там, тя лежеше точно както я бяхме оставили, идеално запазена в ледените температури. Никой не заслужава подобен край. С Кати си обещахме да се върнем отново, за да я погребем. 8 години ни отне подготовката на нова експедиция. Загърнах Франсис в американския флаг и пъхнах бележка от сина й. Избутахме тялото й в пропастта, далеч от другите алпинисти. Сега тя почива в мир. Най-после успях да направя нещо за нея.“
След година било открито и тялото на Сергей Арсениев, облечен във виолетов пухен костюм, замръзнал в кланяща се поза, легнал близо до Малори на височина 8254 м.
В същата 1999 г. обаче има и случай, в който хората доказали човечността си.
Участник от украинска експедиция изкарва цяла нощ близо до американката. Неговите партньори го прибират и го спускат до базовия лагер, където му помагат повече от 40 души от други експедиции. Украинецът се отървава само със загуба на 4 премръзнали пръста.
Много от тях лежат там вече десетилетия и никой не се кани да ги събере. Броят на непогребаните тела ще расте още.
През 2013 г. светът беше залят от селфи, направено на самия връх. Канадският алпинист Дин Карере снима на върха на света не само себе си, но и целия боклук, занесен на върха от покорителите преди него.
Склоновете на величествения Еверест са обсипани не само с отпадъци, но и с телата на загиналите.
Екстремните условия на върха го превръщат буквално в смъртоносно място.
Всеки, който тръгва към него, знае, че може и да не се върне.
Температурите през нощта падат до минус 60 гдаруса! Близо до върха духат ураганни ветрове със скорост от 50 метра в секунда, а в такива минути студет се усеща като -100! Освен това в извъндрено разредената атмосфера има много малко кислород, буквално на границата на жизнените нужди. При такова натоварване дори при най-издръжливите може да настъпи внезапно спиране на сърцето. Може да откаже оборудването – да замръзне клапанът на кислородната бутилка например. Достатъчна е малка грешка и губиш съзнание. А това в повечето случаи означава да не се изправиш никога повече. При това не може да се разчита, че някой ще ти помогне.
Изкачването на легендарния връх е изключително сложно и се предприема само от фанатици.
Това, което в нормалния живот е неприемливо, под Джомолунгма се възприема като норма.
Местните жители – шерпите, по природа са по-приспособени за живот в тези сурови условия. Услугите им като водачи и носачи на алпинистите са безценни. Освен това те осигуряват почти цялото оборудване. Но най-важното – те са единствените, които могат да осигурят спасение. За тази цел обаче са нужни пари. ко шерпите работеха на доброволни начала, самите те биха се оказали в бедствено положение.
Изкачването на Еверест е скъпо удоволствие, струващо между 25 и 60 хил. щ. д. Тези, които се опитват да икономисат, обикновено плащат с живота си.
Официална статистика не съществува, но по думите на завърналите се, по склоновете на Еверест
спят завинаги най-малко 150 души.
Групите алпинисти минават покрай замразените тела на предшествениците си, поне осем трупа лежат покрай общите пътеки по северния маршрут, още десетина – покрай южния, като вечно напомняне за сериозната опасност, грозяща човек в тези места. Някой от загиналите се е стремил към върха, но се е сринал от пътя, потрошил се е и е останал завинаги там. Друг е загубил съзнание от липсата на кислород и е заспал завинаги.
Да се отклониш от обичайните маршрути категорично не се препоръчва, още повече, че никой няма да тръгне да те спасява, рискувайки собствения си живот.
Планината на смъртта не прощава грешките, а хората са точно толкова безразлични към нещастието, колкото и скалите.
На снимката отдолу е предполагаемият труп на първия алпинист, покорил Еверест, Джордж Малори, който загива при спускането от върха. „Защо отивате на Еверест?“ – попитали Малори. „Защото го има!“ – отговорил той преди експедицията.
През 1924 г. свързаните с общо въже Малори и Ървинг започнали покоряването на върха. За последен път били видени на 150 м от него. След това те не се връщат и съдбата на първите европейци, стигнали толкова високо, остава тайна в продължение на десетилетия.
Един от алпинистите през 1975 г. разказва, че видял нечие замръзнало тяло край пътя, но не му останали сили да стигне до него. Чак през 1999 г. една от експедициите се натъква по склона на запад от основния път на струпване на тела на загинали алпинисти. Там откриват и Малори, легнал по корем, сякаш прегръщащ планината. Главата и ръцете му били замръзнали като част от планинския склон.
Неговия другар Ървинг така и не бил открита, макар че по състоянието на дрехите на Малори става ясно, че са били свързани до самия край. Въжето е прерязано с нож. Вероятно Ървинг е продължил още известно време без партньора си и е загинал някъде надолу по склона.
Телата на загиналите алпинисти остават под Еверест завинаги, никой не се занимава с тяхната евакуация.
На такава височина вертолети не достигат, а да мъкнеш със себе си солидната тежест на мъртво тяло е невъзможно. Несполучилите остават без погребение, замръзнали по склоновете.
Леденият вятър оголва телата до костите, оставяйки потресаваща гледка.
Обхваната от треската за рекорди, алпинистите просто минават спокойто покрай труповете. По ледените склонове действа истинският закон на джунглата. Често без помощ остават дори все още живите.
Така през 1996 г. група алпинисти от японски университет не прекъсва изкачването си заради пострадали при буря техни индийски колеги. Колкото и да ги умолявали, японците просто подминали. На връщане заварили индийците вече замръзнали до смърт.
През май 2006 г. става друга потресаваща случка – покрай замръзващ англичанин минават 42 алпинисти, включително снимачна група на канала Discovery и никой не му оказва помощ. Всички бързат да извършат собствения си подмиг.
Британецът Дейвид Шарп, който се изкачвал в планината сам, загинал, защото кислородната му бутилка отказала на височина от 8500 м.
Шарп не е бил новак, но останал без кислород, почувствал се зле и паднал на скалата насред северния гребен. Някои от подминалите го твърдят, че изглеждало сякаш си почива.
Медиите от цял свят обаче прославили новозеландеца Марк Инглис, който се изкачил в същия този ден на Покрива на света с протези. Героят Инглис бил един от малцината, които признали, че оставили Шарп да умира на склона. Експедицията на Инглис поне оставила кислородна бутилка на умиращия Шарп.
Все още жив, Шарп изкарал ужасна нощ на височина 8500 м в компанията на „господин жълти ботуши“ – труп на индийски алпинист в ярки обувки, който вече дълги години лежи по средата на пътеката към върха.
Шарп бил сравнително беден, което довело до смъртта му. Ако в базовия лагер имаше човек, който да поръча и плати евакуация, британецът щеше да остане жив. Но той имал средства само за готвач и палатка в базовия лагер.
За сметка на това разполагащите със средства могат да си устроят комерсиално изкачване на Еверест. Вече има експедиции, добре платени, които се организират специално за неподготвени туристи – твърде стари, слепи, инвалиди.
Малко по-късно водачът Гари Кикстър получава задание да води група, в състава на която са Томас Вебер – полусляп алпинист, Линкълн Хол и 5 шерпи. Те излизат от третия лагер през нощта при добри климатични условия. Снабдени с кислород, след два часа стигат до трупа на Шарп, гнусливо го подминават и продължават към върха. Всичко вървяло по план. Вебер се изкачвал самостоятелно, използвайки перилата. Линкълн Хол с двама шерпи преминал напред. Внезапно Вебер съвсем ослепява и само на 50 м. от върха решава да се върнезаедно с водача и един шерп. Започват бавно спускане и точно тогава, по средата на пътеката, Вебер умира внезапно. Връщащият се от върха Хол предава по радиостанцията, че също се чувства зле и на помощ към него тръгват шерпи. Но Хол рухва и остава в безсъзнание. Шерпите се опитват да го спасят в продължение на 9 часа, но накрая тръгват сами надолу, спасявайки собствения си живот, и го оставят да умре до пътеката.
След седем часа друг водач – Дан Мазур, водещ клиенти към върха, открива Хол, който се оказва все още жив. Дават му чай, кислород и лекарства. Алпинистът дори успява да поговори по радиото с групата си в базовия лагер.
Тъй като Линкълн Хол е един от най-популярните „хималайци“, участник в експедицията, която първа открива един от пътищата по северния склон през 1984 г, той не остава без помощ. Всички експедиции, намиращи се на северната страна, се договарят и изпращат десет шерпи, които да му помогнат. В крайна сметка Хол се отървава със замръзнали ръце – минимална загуба в такава ситуация. Захвърленият Дейвид Шарп не е разполагал нито със слава, нито с пари, нито с група за помощ.
Мнозина от тези, които загиват, са виновни сами за гибелта си.
Известна е трагедията от 1998 г със съпружеската двойка – руснака Сергей Арсентиев и американката Франсис Дистефано.
Те се качват на върха на 22 май, без никакъв кислород. Така Франсис става първата американска жена и втора за цялата история на покоряването на Еверест жена, която изкачва върха без кислород. По време на спускането съпрузите изгубват връзка помежду си. Франсис остава две денонощия лежаща и изтощена на южния склон на Еверест. Покрай замръзващата, но все още жива жена, минават алпинисти от различни страни. Те й предлагат кислород, който тя отказва, за да не наруши рекорда си.
Сергей Арсентиев стига в лагера сам и чака жена си. Когато става ясно, че тя има проблем, той тръгва да я търси. На следващия ден 5 узбекски алпинисти минават покрай Франсис – тя все още е жива. Узбеките имали възможност да помогнат, но трябвало да се откажат от изкачването. Затова не помогнали, въпреки че един от тях вече бил стигнал до върха, а това правело експедицията им успешна. На връщане срещнали Сергей и му казали къде е Франсис. Той взел кислородните бутилки и никога повече никой не го видял. По всяка вероятност вятърът го е изхвърлил от пътеката в двукилометровата пропаст.
На следващия ден към върха тръгват други трима узбеки, три шерпи и двама алпинисти от Южна Африка. Минават покрай Франсис и установяват, че е още жива! Втора ледена нощ под Еверест, но е жива! И я подминават.
Британският алпинист Йън Удхол си спомня: „Сърцето ми замръзна, когато разбрах, че човекът в червено-черен костум е е жив, но съвсем сам на височина 8,5 км, само на 350 м. от върха. Аз и Кати, без да се замислим, се отклонихме от маршрута и се опитахме да направим всичко възможно да спасим умиращата. Така завърши нашата собствена експедиция, която подготвяхме с години, просейки пари от спонсори. Не успяхме веднага да стигнем до нея, макар че тя бежеше наблизо.
Да се движиш на подобна височина е все едно да бягаш под вода.
Когато стигнахме там, се опитахме да я облечем, но мускулите й бяха атрофирали, тя приличаше на парцалена кукла и през цялото време повтаряше, че е американка и да не я оставяме. Опитах се да я видгна и да я носа, но това беше невъзможно. Опитите ми да я спася подлагаха Кати на риск. Нищо не можехме да направим. Не спирах да мисля за Франсис. След година, през 1999, с Кати тръгнахме отново към Еверест. Успяхме, но на обратния път с ужас открихме, че тялото на Франсис е още там, тя лежеше точно както я бяхме оставили, идеално запазена в ледените температури. Никой не заслужава подобен край. С Кати си обещахме да се върнем отново, за да я погребем. 8 години ни отне подготовката на нова експедиция. Загърнах Франсис в американския флаг и пъхнах бележка от сина й. Избутахме тялото й в пропастта, далеч от другите алпинисти. Сега тя почива в мир. Най-после успях да направя нещо за нея.“
След година било открито и тялото на Сергей Арсениев, облечен във виолетов пухен костюм, замръзнал в кланяща се поза, легнал близо до Малори на височина 8254 м.
В същата 1999 г. обаче има и случай, в който хората доказали човечността си.
Участник от украинска експедиция изкарва цяла нощ близо до американката. Неговите партньори го прибират и го спускат до базовия лагер, където му помагат повече от 40 души от други експедиции. Украинецът се отървава само със загуба на 4 премръзнали пръста.
Източник: newsbul
