Джоко Росич: Ако един човек е сам на света, няма как никога да е щастлив..




Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.“

Днес се навършват 4 години без великия актьор Джоко Росич, който още приживе бе смятан за легенда в българското кино.

Участвал е в над 110 филма. Наричан е „легендарният каубой”. Носител е на орден „Кирил и Методой” първа степен. През февруари 2010 година получава наградата „Златен век”.

Нека си спомним за Джоко Росич и почетем паметта му с незабравимите му цитати:

 „Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично…“

„Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама? Няма нужда да заменим компютъра с писмо. Но не трябва да изхвърляме онова, което е било до нас.“

„За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже – Браво, страшен си!“

„Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво.”

 

„Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична българска дума ‘Трябва да се…’, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.”

„Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.“

„Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се обработва.”

„България няма да се свърши, българският народ няма да се свърши, за Бога Господи.”

 „Може да звучи като клише, но е вярно: “Всяка възраст си има своята хубост”. Аз не мога да се оплача от годините си, от състоянието си. Неотдавна, като ме питаха какво е да си на 81 години, казах: това означава да си свободен, тотално свободен човек. Както никога не си бил да не зависиш от нищо и от никого.“

„Моята житейска философия се основава на известната българска поговорка “Човек може и с 2, и с 200”. Затова не се оплаква от пенсията си, помества се в неговите си 2 и продължава да смята, че е галеник на съдбата.“

“Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.”

„Хубавите неща рано или късно ще се случват. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.”

„Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват “този е никой”. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.”

„Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.”

„Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъже без въображение.”

„Но така е с човека. Той никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови …”

„На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.”

Припомнете си интервюто, в което Джоко Росич разказа за скръбта след загубата на съпругата си, малко преди самият той да напусне този свят.

Архив: “Предаването на Карбовски”, 2013: