За някои хора да се влюбиш, когато си преминал 50-те, е смешно и издава неадекватността на тази възраст. За други е направо срамно и недопустимо. Но има и такива, които не пресмятат годините, не са изгубили желанието си за свобода, за щастлив и пълноценен живот.
Искам да споделя с читателите на вестника как отново се чувствам жива сега, когато съм вече баба. Така може да окуража и други жени като мен, които дълго са заглушавали поривите на сърцето си. Мога да кажа на висок глас, че животът поднася и хубави изненади, може да бъде щедър и да изглежда истинско забавление във всяка една възраст. Достатъчно е човек да не приспива сетивата си, да вижда, да вярва и да не се предава.
Омъжих се млада – на 19 години, за първата си любов. Тогава вярвах, че със съпруга ми ще бъдем завинаги заедно, но след 25 години брак и две деца, се оказа, че с него гледаме в различни посоки. Истината е и че отдавна не изпитвахме онези изгарящи чувства, които ни накараха някога да се вречем във вярност. С тях си беше отишло и още нещо – топлината, която можеше да промени остаряването.
Бяхме се превърнали в типичната семейна двойка, която винаги намира банални причини да превърне малкия спор в люта кавга. Бракът ни стана толкова непоносим, живеехме като двама осъдени до живот, завързани с една верига.
Мисълта, че ще деля дните си с нелюбим човек, ме плашеше до смърт. С времето все повече осъзнавах, че на този мъж бях дарила младостта си. Подкрепях го, докато той правеше кариера, и се превърнах в безлична съпруга. За благодарност той едва ме понасяше.
Решението да се разведа дойде внезапно, като светкавица. Заби се в главата ми и колкото повече мислех, толкова по-добре разбирах, че това е единственото възможно спасение и за двама ни. Мъжът ми прие новината с облекчение – просто ме остави аз да реша и да понеса отговорността и за това. Дъщерите ни обаче се стреснаха – казаха ми, че полудявам. Голямата не просто ме критикува, директно заяви, че желанието ми да напусна баща й е плод на деликатната ми възраст. Смяташе, че не той, а климактериумът е виновен за безумната ми дързост.
Точно така нарече решението ми – безумна дързост. Тя, без да си дава сметка, за пореден път ми отвори очите за болезнената истина – всички в моето семейство ме приемат за даденост. От приятелките си също не срещнах подкрепа – било неразумно да се развеждам на тази възраст. Но какво, по дяволите, ми имаше на възрастта? Слава Богу, съпругът ми мечтаеше да разкъса брачните окови не по-малко от мен, затова няколко месеца по-късно разводът ни стана факт.
Събрах си багажа и напуснах общото ни жилище. От покойните си родители имам малка гарсониера, която поддържах през годините – дълбоко в себе си знаех, че някой ден ще се върна там. Направих си списък с всичко, което исках, но не можах да осъществя досега. С червен маркер отбелязах трите, които бяха най-важните и с които исках да започна – да направя така, че отново да се харесвам; да пътувам; да се срещам с нови хора, включително и мъже. Фризьор, козметик, маникюрист, нови дрехи и обувки – добро начало, което ми даде друго самочувствие.
В интернет се бях запознала с двама мъже, които се представяха като самотници. Единият се оказа пълен простак и още на първата среща поиска секс. Другият не си търсеше партньорка, а жена, която да го отглежда… Отложих търсенето на подходящ човек за по-късно. Отдадох се на другата си мечта – пътешествията. За първи път можех да разпределя отпуската си така, както аз искам. Няколко дни обикалях Кавала и остров Тасос в Гърция, следващото ми „бягство“ беше на Босфора, преживях и приказката, наречена Венеция. Последните няколко дни си пазех за морето. Само бях слушала в какъв курорт се е превърнал Свети Влас, реших да проверя на място.
Попаднах в свят, за който само бях слушала. Разхождах се като отвързана, разглеждах хората, заведенията, капанчетата, яхтеното пристанище, плажовете. Първата вечер заспах като омагьосана. На втората вече бях гладна и бях една от първите в уютен ресторант. Поисках да бъда на самостоятелна маса, но час по-късно сервитьорът попита имам ли нещо против да настани друг гост на масата ми, защото нямаше свободни места. Предпочитах да съм сама, но казах, че не е проблем.
Мъжът, на около 60, изглеждаше добре, беше учтив и възпитан. Седна с усмивка и извинение, че ме притеснява. Малко по-късно вече водехме приятен разговор. Борис, така се казваше той, ми помогна да направя добър избор от богатото рибно меню. Поиска да му се доверя за виното, което предложи да сподели с мен. Разказа ми, че е млад пенсионер и щастливо разведен. Със сина си поддържал чудесни отношения. Именно той го убедил да си подари няколко дни морска почивка.
След вечеря решихме да се разходим по плажа. Всичко изглеждаше като в красив любовен роман – изгряваща в червено луна, плисък на вълни, топъл пясък. Нещо в сърцето ми се събуди. Не помня откога не бяха ме вълнували подобни емоции, докато иначе водехме съвсем непринуден разговор. Разделихме се без уговорки, но с хубаво очакване за утрешния ден. Заедно прекарахме цялата седмица. През деня не мърдахме от плажа, плувахме, целувахме се в морето, телата ни се търсеха без капчица срам. Вечер се разхождахме, хванати подръка – напълно подходящо за възрастта ни. Нощем се търсехме жадно.
Осъзнах, че съм изхабила половината си живот, за да живея по чужди правила, и че нямам време за пилеене. С Борис се влюбихме и не искахме да се разделяме. Знаех, че съм голяма късметлийка, щом получих шанс отново да обичам и да бъда обичана. Тази любов е истински дар от съдбата.
В началото децата ми не приеха Борис, сърдеха се, обиждаха ме с коментари за възрастта ми и се подиграваха, когато им говорех за чувства, желания и мечти. На тези години!? – това беше ехидният им коментар. Но с времето се укротиха. А и да не бяха, аз пак нямаше да се откажа от Борис – споделена любов не се среща под път и над път. (За конкурса „Летни страсти, неподвластни на годините“)
Златина
Източник: lichna-drama
