Ужасно много я харесвам. И това, което най-много харесвам у нея, са те с Андрей. Може би е моята рачешка необходимост да идеализирам любовта, но тази, тяхната, ме държи спокойна за любовта като такава.
Последната ни среща с Ерна беше преди две години и половина. Никога не съм подчертавала думички в книгите и списанията, но в разговора с нея си подчертах няколко мисли и те си останаха у мен. И се доказваха ден след ден. Единственото постоянно нещо е промяната, каза ми тя тогава. По дяволите, Ерна, нека има промяна, която не засяга онова, Голямото, мисля си, докато я чакам на ъгъла на нашата среща.
Ами май има… Някои неща са точно като преди две години – отново Андрей я докарва на снимките и току-що разделили се, двамата започват да говорят по телефона 3 минути по-късно. „Да бе, Андрей, тук е Мила, не ми е студено, не, спокойно бе, Мила не е от тия, Мила е пич…”
А на мен ми е топличко, защото току-що съм видяла, че едни хора, които ужасно харесвам как се обичат, го правят по все същия хлапашко-съвършен начин и след две, и след двайсет години. И ако трябва да избират пак, пак биха се избрали…
Припомняме ви един наш разговор с нея.
снимки Мила Иванова
Ерна, VIP Brother, в който ти участваше отдавна отшумя, но присъствието ти в него ще се помни. Какво беше това приключение за теб?
Колкото и да съм гледала, каквото и да са ми разказвали, каквото и да съм мислила, никога не можеш да очакваш това, което всъщност се случва.
Ти какво очакваше?
Бях подготвена за това, че форматът е доста примитивен. Бях подготвена за примитивни отношения. А те не са толкова примитивни, колкото са отношения с хора, с които си сякаш на война. Отиваш в окопите, разбираш ли? Едни ти стават братя и сестри, че и повече дори, а други ти стават врагове. И това е много страшна трансформация за XXI век. Ти живееш в една относително нормална държа, самият ти си относително нормален и изведнъж си поставен в такава изключителна ситуация и среда, че ако някой ти поиска бъбречна трансплантация вътре, ти ще я направиш. Има хора, с които делиш последния си залък хляб, и хора, с които воюваш. Не с тях, а с това, което те изразяват.
Ще ти призная нещо – аз исках да се откажа някъде две седмици преди финала. Стана ми много примитивно.
Чисто практично какво ти тежеше най-много?
Битът ми тежеше изключително много. Това, че навсякъде има камери и не можеш да се преоблечеш на спокойствие. Не бях виждала тялото си два месеца. Още първия ден, когато се изкъпеш в банята, слагаш в джобовете на хавлията чистото бельо, мокра го обличаш… Изтървах си сутиена във водата, настъпих го, не искам да ти казвам какви неща изговорих. Чисто ежедневни тъпи несгоди. Освен това за себе си реших, че на 52 години не мога да бъда никаква конкуренция на плеймейтките. Хората ме възприемат като една добра фигура и понеже съм артистка, мога да изглеждам всякаква. Не ми беше важно да изглеждам чак толкова добре. Мисля, че част от истината за този формат е, че хората биха искали да те видят такъв, какъвто си у дома. Ами аз не мия чинии с рокля с гол гръб. Затова не отидох там на ревю. Мислех, че ценното, което трябва да покажеш, е твоята същност, без да се преструваш.
За някои неща изглеждаш голям непукист, за други се палиш бясно. Така ли е?
Аз мога да простя много неща, но не мога да преглътна войнстващата тъпота. Тъпотата сама по себе си е нещо вредно – и за самия човек, и за околните. От престъпността печели поне престъпникът, но от тъпотата никой не печели. Нито обществото, нито самият тъпак. Когато тази тъпота стане агресивна и започне да те учи как да живееш, тогава няма как да я глътна, абсурд! Тогава се изправям с цялата си същност срещу нея. Когато един глупав човек е добър, той не нанася никакви вреди. Но когато някой започне да иска да налага тъпотата си на другите, няма как нормално мислещ човек да се примири.
Аз имам един проблем – дъщеря съм на писател, а също и актриса и се изразявам много образно. Давам цвят и сила на думите си. Понякога слизам на език, който е хулигански, но той е най-експресивен. Сравни например изреченията „Той е прекрасен човек, много добър професионалист” с „Той е адски готино копеле”. Кое е по-експресивно? Аз използвам цвета и силата на думите – така ме е учил баща ми. Ако искам, мога да говоря на висок стил.
В тази връзка някои хора твърдяха, че аз не съм дама. Нека се разберем – аз никога не съм твърдяла, че съм дама. Дала съм стотици интервюта – ако на някого му се занимава, нека се разрови и да види дали някъде съм изразявала дори най-бегло желание да бъда възприемана като дама. Аз не само не съм дама, аз не искам да бъда възприемана като дама! Аз искам да бъда много повече от дама!
В България без градинари, без камериерки и без готвач аз не мога да бъда дама. Ако ме видиш заровена до лакти в калта на градината ми, едва ли ще кажеш, че съм дама. Ако ме видиш с торбите да се връщам от пазар и да изсипя 15 пъти един пакет с леща, докато готвя, и чуеш думите, които ще последват след това, също няма да ме възприемеш като дама. Счупих си малкия пръст на крака и по закона за всемирната гадост го ударих шест пъти и никак не бях дама. Когато ме засичат на „Цариградско”, където карам с 80, също не съм дама!
Познавам няколко дами, една от които е Маргарита Леви Монталчини, която е носител на Премиум Нобел за неврология. Когато се запознах с нея, тя беше 90-годишна – абсолютно разтреперана от уважение я попитах как да се обръщам към нея. Тя ми отговори: „Рита. Дреме ти!” Това беше дама. Иначе в този смисъл на добри обноски, подредена коса и винаги гримирана… такава дама беше Луна. Аз не искам да бъда такава дама. Нямам нищо против жените, които живеят по този начин, определят се по този начин, стига да умеят да го правят и да имат достатъчно пари. Но за себе си ти казвам откровено: аз не съм дама. Примирете си! Ще си остана малко хашлак и малко дете до края на живота си.
Източник: mila
