Жената, която никога не си отиде, а остана завинаги в сърцата ни с красотата си – Невена Коканова!

„Сама идвам и сама ще си отида.

Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.

Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.

Гледам света от високо с освободени очи.

Лудешки весело! Да имам самоинициатива в собствения си живот, да направя един експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива ще са хората на бъдещето.

Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.

Бъдете, млади влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал – той ще ви заведе до развалини!”

Блага Димитрова пише „Отклонение” специално за Невена Коканова. През 1967 година актрисата се превъплъщава в Неда от едноименния филм на Иван Андонов. Първата дама на българското кино е емблема на близо половин век в родната филмова индустрия. Над 60 роли бележат кариерата ѝ, сред които незабравимите ѝ участия в „Тютюн”, „Крадецът на праскови”, „Карамбол”, „Момчето си отива”, „Галилео Галилей”.

Невена Коканова не е учила актьорско майсторство и е поредно доказателство, че талантът не е резултат от университетско образование. Пътят ѝ към киното се открива още на 17-годишна възраст, когато е част от масовка за филма „Две победи”. Тогава се запознава със съпруга си Любомир Шарланджиев, с когото са заедно до неговата смърт през 1979 година. Тогава, в негова памет, тя завършва последния му филм „Трите смъртни гряха”.

Родена е в Дупница на 12 декември 1938 година. Рак отнема живота ѝ през 2000, когато е на 61 години. Единственият път, в който актрисата показва гърдите си пред камера, е когато проверява за признаци на коварната болест в „Спомен за близначката”. За съжаление, 25 години по-късно това заболяване води до трагичния финал в истинската ѝ история.

„Лицето на Невена е винаги такова, каквото трябва да бъде. Сякаш измислено, за да те смущава. За да те влюбва. Има неща, които не могат да се научат. Едно от тях е лицето. То е обещание за собствен свят, който се опитваш да разголваш. Без да нараняваш. Лицето никога не е лице за всички. То е лице за този, който умее да чете човешките лица. Да разговаря с чертите. Да целува мислите. И чак накрая да приближи устните. За да прогледне през тях дълбочината на един живот. Всичкото това болене. Няма формула за изящно лице. Просто се раждаш Невена.” С тези думи журналистът Георги Тошев, който пише книгата „Невена Коканова: Коя съм?”, описва актрисата, запленила душите на няколко поколения.

Омъжва се на 19 години и съпругът ѝ става нейния пръв учител по актьорско майсторство. Ямболският театър пръв и дава шанс, въпреки липсата на подходящо образование, забелязвайки красивата визия и таланта ѝ. Неслучайно днес той, заедно с театъра в родната ѝ Дупница, носят нейното име.

Приживе Невена Коканова не обича да говори за личния си живот. Една от историите, които актрисата никога не потвърждава, е любовта ѝ със сръбския актьор Раде Маркович. Двамата се запознават на снимачната площадка на „Крадецът на праскови”, а до днес се счита, че целувката им от лентата е една от най-красивите любовни сцени в българското кино. След края на филма сърбинът се развежда с жена си, но Невена остава със съпруга си. Според „легендата”, години наред те поддържат тайно връзката си, а тази година синът на вече покойния актьор – Горан, съобщи, че е намерил любовните писма на актрисата до неговия баща.

Невена Коканова е едно от най-значимите имена в българското кино. И като такава, тя е носител на най-големите отличия, които могат да бъдат връчени в него. През 1976 година получава голямата награда „Златна камера” на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино. 19 години по-късно е удостоена със заслужения приз за цялостно творчество и изключителен принос в българската филмова култура. Още веднъж получава същото отличие през 1998-1999 година, а през 1999 получава орден „Стара планина” първа степен.

За финал избрахме да споделим няколко думи на примата на българското кино. Силни в своята правота и никога остаряващи, те звучат с ехо, което не утихва: „Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява”.

Източник: fashioninside