За жалост синът ми не знае, че друг му е баща..




Току-що бях започнала работа като медицинска сестра, когато един ден в кабинета влезе възрастен мъж. Въпреки годините си, беше с елегантен костюм и сива вратовръзка. По време на прегледа разбрах, че e на 70 години и се казва Петър, но приятелите му го наричат Аристократа. Беше дошъл за профилактичен медицински преглед и, независимо от напредналата му възраст, здравословното му състояние можеше да се конкурира спокойно с това на 20-годишен младеж.

Малко след като пациентът си тръгна, с доктора забелязахме, че си е забравил портфейла на кушетката. Беше вече късно да го настигна, затова реших след работа да се отбия в дома му и да му върна портмонето. Взех адреса от доктора и някъде към 18 ч позвъних на вратата на Аристократа. Отвътре се чуха забързани стъпки и само след секунди той се появи на прага. Когато разбра причината за неочакваното ми посещение, с деликатен глас ме покани да вляза, за да ми се отблагодари за жеста с чаша кафе. Нямах спешна работа, затова приех поканата. Но още щом пристъпих прага на дома му, много се изненадах. Всичко в жилището на Аристократа беше старинно: като започнеш от абажура и стигнеш до малката библиотека. Всяка една вещ, всяка книга и мебел имаха своя история. Внезапно погледът ми спря на портрет, от който усмихнато гледаше красива жена. Докато разглеждах наоколо, Аристократа беше успял да сложи на масата каничка с кафе и бисквити. С галантен жест издърпа виенския стол и ме покани да седна. Докато отпивахме от ароматното кафе, не спирах да задавам въпроси за старинните вещи и Аристократа с удоволствие ми разказваше за всяка от тях. Така от дума на дума разговорът стигна и до портрета на красивата жена. Очите на стареца се навлажниха. Стана от стола, взе портрета и, милвайки го нежно с ръце, започна историята на живота си:

“Това е Лидия – моята голяма любов. Израснахме заедно като деца, но аз съм по-голям от нея с 3 години. Къщите ни бяха една до друга и семействата ни често си гостуваха. Родителите на Лидия бяха образовани хора, аристократи. Обичаха да дават приеми, на които канеха отбрани гости. Но за нещастие майка й почина малко преди дъщеря й да навърши 18 г., а след 2 години баща й от мъка последва съпругата си. Така за съвсем кратък период Лидия остана кръгъл сирак. По това време отбивах военната си служба и мечтаех, когато се уволня, да й предложа брак. Един ден обаче получих телеграма от родителите си, в която пишеше, че любимата ми се е сгодила за друг мъж. Полудях от мъка, но – както се казва – нямаше вече какво да се направи. Няколко месеца по-късно се уволних и, без да губя време, хванах първия влак за вкъщи. Разпитах майка си за подробностите около годежа на Лидия и научих, че съперникът ми е един красив безделник, който се възползвал от скръбта и самотата на нещастната ми любима, за да я хване в мрежите си. Родителите ми направили опити да я вразумят, обаче тя била толкова влюбена в чаровника, че не виждала лошия му характер. Дълго време мислих какво да правя, но реших, че очи, които не се виждат, лесно се забравят.

Няколко дни по-късно започнах работа в град, на стотици километри от нашия. През деня работех като вол, опитвайки се да не мисля за несподелената си любов. Нощем обаче лицето на Лидия отново спохождаше съня ми. Бях решил никога да не се връщам в родния край, но една фатална телеграма промени всичко. С няколко реда майка ми пишеше, че баща ми е тежко болен и не му остава много. Веднага на сутринта тръгнах, а когато се прибрах, баща ми си беше отишъл от този свят.

След смъртта му нямаше как да оставя майка сама и се наложи да се установя завинаги в родния град. Една нощ, три месеца след кончината на баща ми, не можах да заспя и нервно се въртях в леглото. Мислех си за Лидия и се чудех защо бавят сватбата с нейния безделник. Знаех, че е продала бащината си къща, а мебелите ги бяха изнесли още преди продажбата. Унесен в тежки мисли, едва чух, че портата се хлопна. Беше късно, не вярвах някой да идва за добро по това време. И така, както си бях по пижама, изтичах на двора, а пред вратата, сякаш беше видение, стоеше Лидия. Увита в дебел шал, с тънко палто и протрити чехли, любимата ми буквално се тресеше от студ. Бавно протегнах към нея ръце и в следващия миг тя се озова в прегръдките ми. Не вярвах на случващото се! Кой Бог се смили над мен и ми върна любимата? Без да я изпускам от прегръдката си, я вкарах на топло у дома. Майка ми й направи чай, а аз й разтрих премръзналите ръце. Един час по-късно, успокоена и стоплена, тя разказа през какво й се наложило да мине.

Както се очакваше, красавецът беше успял да съсипе живота на моята любима. Примамен от наследството й, той я убедил първо да продадат вещите, останали от родителите й, на някакво семейство, а по-късно и къщата. С парите от продажбата мошеникът купил голям апартамент, но го записал на свое име. Тя не възразила – така или иначе щели да се женят и имуществото им ще бъде общо. Минала година, а той все отлагал сватбата по най-различни причини. Лидия търпеливо чакала годеника си да изпълни обещанията, които й дал, но един ден разбрала, че е бременна, и това сложило край на търпението й. Изправила се пред него и му съобщила, че ще става баща. И тогава принцът на мечтите й се превърнал в чудовище. Започнал да крещи и да я обижда, че е уличница. Без да му пука за бременността й, измамникът й признал, че е с нея само заради парите, после я хванал за косата и я изхвърлил на пътя. Преди да хлопне вратата на жилището, което беше купил с нейното наследство, с изкривено от злоба лице я заплашил, че ако се върне, ще я пребие до смърт. С часове Лидия обикаляла по улиците, докато краката й сами не я отвели до къщата на единствените й близки хора – аз и майка ми.

Любимата ми плачеше безутешно, страхувайки се за бъдещето на нероденото си дете. След разказа й излязох на двора и до сутринта стоях на студа, изпълнен с чувство на ярост. Когато часовникът удари 7 ч, знаех какво трябва да направя. Въпреки че Лидия се притесняваше от хорските приказки, само след месец аз се ожених за нея. Тя беше любовта на живота ми и независимо че носеше чуждо дете, щях да я обичам до самата й смърт. За да я зарадвам, открих семейството, което беше купило вещите на родителите й, и макар и трудно, успях да ги убедя да ги откупя обратно. Струваше ми се, че няма сила, която да помрачи щастието ни, но година след като Лидия роди, лекарите откриха, че е болна от множествена склероза и не й остава дълго да живее. За съжаление прогнозата им се сбъдна. Болестта бързо унищожаваше тялото й и за кратко време от красива жена се превърна в пълна развалина. Лекувахме я, обиколихме много добри доктори, но – уви – нищо не можа да я спаси.”
Тук Аристократа замълча, явно спомените му натежаха много. Погледнах го и ми направи впечатление, че от елегантен господин той беше заприличал на безпомощен старец, потопен в миналото. След кратко мълчание вдигна очи към мен, пое си въздух и продължи:

“Искаш ли да ти призная нещо? До ден днешен Даниел не знае, че аз не съм родният му баща. Лидия така пожела, преди да почине. А аз се уморих да пазя тайната. Разказвам ви всичко това не защото на крака дойдохте да ми върнете портфейла, а защото по погледа ви усетих, че сте добронамерен човек и мога да ви споделя драмата си. Отгледах Даниел като свой син, отгледах и децата му като собствени внуци. Един ден те ще ми затворят очите, когато най-накрая настъпи часът да се срещна отново с Лидия. Дано е по-скоро, че трудно се живее без любимия човек.”

Гласът му бавно заглъхна, сякаш изповедта изцеди цялата му сила. Благодарих за гостоприемството и точно се канех да тръгвам, когато в стаята нахлуха няколко весели малчугана. С радостни възгласи започнаха да прегръщат дядо си, а той, като че ли получил сила от тях, буквално разцъфна пред очите ми. Не исках да смущавам тези толкова красиви мигове между дядо и внуци, затова тихо се измъкнах от стаята.

Аристократа живя още 10 години и никога не забравяше редовния си медицински преглед. Нашата среща даде началото на едно ново приятелство и винаги се възхищавах на благородството, което той излъчваше. Малко след като навърши 80 години, прекрасният човек си отиде, заобиколен от любовта и грижите на сина си и внуците.
К. Димитрова

Източник: lichna-drama