През 80-те години на предишния век се е появила една книга. Тя се казва „Живот след живота“ и е дело на американския психолог Р. Мууди. Това, което пише в нея, буквално разтърси обществото. В нея може да прочетете впечатления на стотици хора, които са преживели клинична смърт.
Става ясно, че в редица случаи съзнанието на пациентите е продължило да работи и да възприема реалността. Докато кардиограмата чертае права линия!
Реймънт Мууди разгледал всички истории и установил някои закономерности в тях. Той фиксирал отделни етапи на прехода към отвъдното и стигнал до много интересно заключение.
Историите, с които се е сбълскал, много наподобяват откровенията, които можем да прочетем в Тибетската книга на мъртвите. Както и доклазите на Емануел Сведенборг.
Мууди започнал да се интересува от темата след гибелта на негов приятел. Заради това започнал да събира истории, търсейки доказателство, че има живот след смъртта.
Лелята на баща му му разказала, че по време на операция, под упойка, видяла как се намира на полето, а срещу нея са нейните покойни баща и майка. Бащата я повикал при себе си, а майката направила жест с ръка и казала „Връщай се, още не ти е дошло времето да си с нас!“
Тя послучаша майка си, обърнала се и тръгнала обратно.
След операцията разбрала, че е била в клинична смърт, но са успели да я реанимират. Тя осъзнава, че това не е сън под упойка, а нейн провален преход към отвъдното.
Така Мууди установява, че един от етапите на прехода към това, което е след смъртта, е среща с душите на наши покойни близки.
