Тодор Колев е приет във ВИТИЗ от втория път. При първия опит го късат безславно още на старта. Единият му крак толкова силно трепери от напрежение, че членовете на комисията веднага го задраскват в списъците си. Не вземат младежа и в театъра на родния му Шумен по прословутия член 9 и той започва да свири и пее в градското казино. Късметът му излиза след няколко месеца, когато директорът на театъра Христо Кръчмаров поставя пиесата „Волпоне“ и го кани за ролята на паж, който участва в интермедиите. После го вземат на постоянна работа – като участник главно в миманса и осветител. При второто кандидатстване във ВИТИЗ минава с бръснещ полет през кръговете – малко след като запова стихотворението, баснята, прозата и т.н., комисията го спира и го праща на следващия тур. На последния кръг председателят на комисията проф. Желчо Мандаджиев, ректор на ВИТИЗ, го кара да изпее нещо.
Тодор Колев започва:
Кавал свири на поляна,
на поляна край горица.
Млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.
Професорът обаче знае за изявите му в шуменското казино и иска той да изпълни някое джазово парче. Но кандидатът е наясно, че джазът се смята за упадъчно буржоазно явление, и реагира с отлично актьорско превъплъщение: Ааа, въобще не знам такива работи!
На сцената на Родопския драматичен театър в Смолян, където е разпределен след ВИТИЗ, Тодор Колев играе само в една постановка – Николай в „Необикновен процес“ от Мария Симова, режисьор Реджеб Садъков. Съпругата му Адриана Палюшева забременява и двамата използват този факт, за да избягат от Родопите в родния град на актьора. Хубавата Адриана веднага я вземат в театъра, но за „шуменското чедо“ място няма! След няколко месеца все пак го назначават и тук, на родна сцена, той получава първата си главна роля в театъра – Петьо в „Ние не вярваме в щъркели“ от Недялко Йорданов.
По идея на Тодор Колев се сформира местен джазов състав, които изпълнява песните в спектакъла, разположен на самата сцена. Седмица преди премиерата в театъра избухва скандал. От ГК на БКП нареждат по-острите реплики в пиесата да бъдат съкратени, а всички песни – изхвърлени. Но Тодор, останалите млади актьори и режисьорът Кузман Попов заявяват, че ще напуснат демонстративно театъра, ако пиесата се цензурира по този начин. В последна сметка се стига до компромис: без песни, но и без съкратени реплики и диалози.
Само след няколко представления пиесата е спряна. Адриана Палюшева е поканена да играе във Варна и Тодор тръгва с нея, макар че място за него в театъра пак няма. Но пък има доста заведения, където би могъл да свири и пее. И тогава „като манна небесна“ идва поканата на Крикор Азарян да го включи в групата на Пловдивския театър. И каква група само! Представете си актьорите на достойна възраст днес, а някои и покойници, като съвсем млади: Цветана Манева, Илка Зафирова, Стефан Мавродиев, Антон Горчев, Северина Тенева, Елена Райнова, Руси Чанев, Милен Пенев
и дори… Стефан Данаилов, макар и за кратко.
След време Тодор Колев ще признае, че в Пловдив за първи път е стъпил в театър, където не е хлъзгаво. В автобиографията си описва началото там като „еуфоричност на поведението и еуфория на присъствието“. Атмосферата е творческа и лудешка. „Замириса ми на удоволствие и носът ми не ме лъжеше“, казва актьорът. Но не закъснява и скандалът. В края на първия сезон през 1968 г. младият Коко Азарян поставя пиесата „Хайдути“ на Хайтов, в която Тодор е в ролята на турския паша.
След второто представление и тук, както и в Шумен, се намесва ГК на БКП. Привикват в комитета ръководството на театъра и режисьора Азарян и категорично заявяват, че не подхожда такъв паша да е противник на Чавдар войвода. Не че Колев играе зле, но е в интерес на спектакъла да бъде сменен. Някой от идеологическите мозъци в градския комитет е решил, че заради неособено внушителните си размери Тодор като паша не може да покаже силата и мощта на Чавдар войвода в битката между двамата. И в края на първия сезон той е сменен с Милен Пенев.
Актьорът обаче веднага влиза в спектакъла „Уестсайдска история“, който поставя Крикор Азарян, но без оригиналната музика на Ленърд Бърнстейн. Идеята е артистите да пеят модерни съвременни песни. Тодор е в ролята на Чино, първия приятел на Бернардо, лидер на пуерториканската банда „Акулите“. Актьорите играят толкова вдъхновено, че ще се изпотрепят на сцената.
В Пловдив Тодор Колев печели първото си отличие. На Националния преглед на българската драма и театър за 1969 г. получава първа награда за мъжка роля за участието си в пиесата „Лодка в гората“ на Хайтов. Приза поделя с Георги Калоянчев в „Старчето и стрелата“ и Апостол Карамитев в „Монахът и неговите синове“. Вече дели мегдан с най-големите в професията. Изпълнението на Тодор Колев в „Лодка в гората“ е окачествено от някои критици като чаплиниада. „Аз наистина играех малкия човек в гората доста синкопирано, ролята търпи такава трактовка. Но с всякакви ексцентрики от рода на падания, гърмежи, циркови хватки, с миене на ушите, с оглушавания и какви ли не измислици. Големи щуротии ставаха“, обясняваше актьорът играта си в пиесата на Хайтов.
През 1969 г. пловдивската трупа се разпада. Директорът на театъра Слави Генев е уволнен. Младите артисти искат поста му да заеме Крикор Азарян. След като това не става, една част от тях отиват в Пазарджик, а друга, сред които е и Тодор, идват в София. Иван Кондов, директор на „Сълза и смях“, го взема в трупата си.
Престоят му в този театър обаче не е успешен. В края на 1971 г. е поканен в театър „София“. Директорката Николина Томанова му казва: „Не те назначавам като звезда! Това да ти е ясно! Идваш обикновен артист в този театър…“ Въпреки предупреждението на директорката Тодор Колев става все по-известен и популярен и постепенно придобива звезден статус. Това става благодарение на театъра, киното, шоупрограмите, песните му и, разбира се, телевизията. А в театър „София“ започва бавно, но сигурно да катери стълбата нагоре, за да стигне върха си в „Човекоядката“.
Превъплъщението му в образа на Топузов е класика. Но той не стига до облика на този образ на бивш партиен функционер, пратен от сина си в старчески дом, лесно и бързо.
Много труд полага, първо, докато му хрумва да произнася думите бавно и завалено, а зрителите веднага се сещаха, че така говори вече недъгавият съветски лидер Брежнев.
Походката на героя си Тодор „открадва“ от някакъв човек, когото вижда в парка пред театъра. Човекът явно е прекарал инсулт. Едната му страна е парализирана и той замята единия си крак, подпирайки се на бастун. И още веднага, на място, актьорът започва да го имитира.
В киното започва с драматични роли, първата му комедийна е в „Последният ерген“. Тодор Колев мечтае за кариера в киното още когато е студент първокурсник във ВИТИЗ. Изпитва респект към колегите си, вече снимали се във филми – като колежката му Илка Зафирова, която играе главната роля във филма на Рангел Вълчанов „Вълчицата“. Самият артист разказваше, че за първи път се снима във филма „Цар и генерал“, кани го лично режисьорът Въло Радев. В „Невероятна история“ обаче има един кадър, в който се мярка и Тодор Колев, тогава е третокурсник. Да участват в „Невероятна история“ тогава отиват почти всички студенти от курса. Хонорарът е 5 лева. В „Цар и генерал“ хонорарът вече е 100 лева. По договор има 10 снимачни дни. Ролята му на млад полицай, който присъства на разстрела на ген. Владимир Заимов, дори не е описана в сценария. И Въло Радев му казва сам да измисли какво да прави, когато застане пред камерата. Понеже в гарнизонното стрелбище, където става екзекуцията на генерала, е студено и влажно, Тодор Колев решава да направи героя си хремав – киха, кашля, подсмърча. Когато след години пак гледа „Цар и генерал“, с изненада открива, че с това подсмърчане младият полицай изпитва жал и състрадание към вързания преди разстрела ген. Заимов.
Въло Радев остава доволен от представянето на младия актьор, а той си казва: „Ами добре. Значи не напразно съм си мислил, че ще мога да върша работа в киното!“
През 1967 г. дебютиращата режисьорка Иванка Гръбчева кани Тодор за ролята на поручика в новелата си „Искам да живея“. Художествен ръководител е Въло Радев и й препоръчва актьора. След снимките Гръбчева оценява изпълнението на Тодор като отлично. Доволна е, че той се вписва много професионално в екипа й. Впечатлена е от играта му, с която той загатва за огромния си актьорски потенциал и после успешно го развива.
Тодор Колев е може би първият българския актьор, изиграл във филм себе си заради голямата си популярност. Петър Б. Василев го снима в „Баш майсторът“. Хванал малката си дъщеря Албена за ръка, Тодор минава покрай опашка за цимент. Хората на нея с охота го пускат да ги пререди, чуват се и реплики: „Другарят от телевизията!“, „Оня, бе, дето пее за кафето!“ Годината е още 1970-а, когато той пееше:
„Как хубаво е, дявол
да го вземе, кафето
през работно време.“
Ако в България един актьор изиграе добре някакъв образ или типаж, после режисьорите го канят все за такива роли. Подобно нещо се случва и с Тодор Колев – като му тръгват роли в униформа, край нямат: офицер в „Цар и генерал“, войник в „Случаят „Пенлеве““, поручик в „Един миг свобода“, поручик Балчев в „Иван Кондарев“, офицер в „Неочаквана ваканция“… А актьорите обичат да сменят амплоато си и Тодор Колев не прави изключение. И този наложен му униформен образ без малко да му изиграе много лоша шега в кариерата. Проблемът настъпва, когато режисьорът Владимир Янчев го кани за ролята на един от майсторите мошеници в комедията „Топло“ (1978).
„Козият рог“ всъщност е филмът, в който го забелязва не само критиката, но и публиката. Макар че в надписите не фигурира с името си Тодор Колев, а като Адама, прякора, с който бил известен в Шумен. Идеята е на Методи Андонов. Идеята за бръснатата глава обаче си е на актьора. Ролята не е голяма – той е един от четиримата турци, насилници на Мария. Има една-единствена реплика: „Кой? Кой?“ Но филмът е толкова гледан, че и Тодор става разпознаваем за публиката.
През 1980 г. на екран излезе „Двойникът“ и вече нямаше човек в България, който да не знае кой е Тодор Колев. В този филм актьорът изпълнява две роли – на научния работник доц. Иван Денев и на неговия братовчед селски магазинер, с когото, освен че са адаши, имат и поразителна външна прилика. През 1983 г. излиза вторият култов филм на Тодор Колев – „Господин за един ден“. Той е прожектиран в най-големите кина на Италия, а актьорът е дублиран от самия Джан Мария Волонте. Само година по-късно Тодор прави своеобразен хеттрик – през 1984 г. е премиерата на комедията „Опасен чар“, в който той е симпатичен престъпник с различни птичи фамилии.
За най-голям свой певчески успех от онова време Тодор смята участието си в първия мюзикъл на наскоро построения цирк „Ревю на 33 оборота“. За свой заместник
го е посочил Апостол Карамитев, титулярят в програмата, когато не може да играе заради ангажименти в Народния театър. А в цирка студентът е редом до Георги Черкелов, Леда Тасева и др.
Тодор Колев става известен най-напред с песните си, а после в театъра и киното. Първата му голяма изява е през 1971 г. в зала „Универсиада“, където участва в голям концерт с други певци. Репертоарът му е от три песни по текст на Недялко Йорданов („Незаконната любов“, „Ще си отидем, зная“ и „Глупава игра“), по една на Стефан Цанев („Ние сме истински животни, примитивни, допотопни“) и Иван Радоев („Клоунът“).
С годините Тодор Колев вече не само пее, но и прави шоу. Появи се онзи негов невероятен образ – уникален микс от „малкия човек“ на Чарли Чаплин и родния циганин, когото Тодор без свян и страх наричаше мангала или миндянина, защото тогава ни думата „ром“ за циганин имаше, ни Хелзинкски комитет.
С цигулката, мустачките и усмивката, събрала в себе си закачката на Чарли и загадъчността на Мона Лиза. Този мангал натрупа много популярност, но тя се увеличи още повече, когато той стана фронтмен на групата „Иръпшъните“. На Тодор Колев му хрумва идеята да събере оркестър от лаици и непрофесионали, които амбициозно се напъват да свирят и пеят световни хитове далеч над възможностите им. Свиква под знамената певеца Боян Иванов и актьорите Георги Мамалев и Емил Джамджиев. А името „Иръпшъните“ идва някак от само себе си. Почетен гост на „Златният Орфей“ през 1979 г. е групата „Иръпшън“ със солистка Прешъс Уилсън – екзотична и
дългокрака певица от Ямайка. Прешъс беше завладяла световните класации, концертните подиуми и дискотеките с хита си „Еднопосочен билет“. „Иръпшъните“ откриваха концертите си, естествено, с „Уан уей тикет“ и после Тодор представяше останалите музиканти: „На барабаните и ударните струменти свири Десерта (Георги Мамалев). На кларнета свири Васко Механата (Емил Джамджиев). На големата работа да представя брат ми Робърт, с когото сме израсли от деца заедно в махалата… (Боян Иванов).“
Пенчо Ковачев
Източник: bgvoice
