Колко добре познаваме родния си език?

Българският език е един от най-изразителните езици.

Само че някои чуждици така са се наложили, че ние отдавна сме забравили да употребяваме българският им аналог.

Публикуваме част от “Стопанката на господ” от Розмари де Мео, където авторът ни припомня какво точно губим, ползвайки чужди думи вместо родните:

“- Я ми кажи на Български как се вика „партньор“? – Райна се ококори.

– Партньор?! Ами партньорът си е партньор… ох, не мога сега да се сетя… Мъжът ми е мой партньор! – викна тържествуващо. – Ти и баба Рада сте партньори!

– Не ти казвам да ми го обясняваш, а да ми кажеш думата на български, можеш ли? – не я изпускаше Вангел.

– Чакай, ще се сетя… Спътник… Сродна душа…

– Либе… – нещо ѝ трепна извътре.

– Боднаха ли те думите? Хубави са си нашите, нали?

– Хубави са! Питай ме пак!

– Талант как е?

– Дарба!

– Креативен какво е?

– Ами такъв, който измисля, умен…

– Творец, Райно! Който твори. А информация на български как ще рече?

– Е, тук ме разби, информацията си е информация… чакай… знание! – обяви тържествуващо.

– Нищо подобно! Телевизията и компютърът те информират, така ли е? Там знание няма. Те само те уведомяват за нещо. Дават ти сведения къде какво се случва и това е! Ако искаш да придобиеш знание, учиш, ходиш на училище, четеш… не се просто уведомяваш. За жалост, на света вече му стига да е уведомен, не – да знае.

– Харесва ми това с думите, искам още!

– Комуникация какво е?

– Да си говорят хората…

– Така, де, баба и внуче, като си говорят, какво правят?

– Общуват… нали?

– Ето я друга мъдра дума. Общение има, приобщаване, общност, нещо общо и заедно се случва, затова е общуване.

– А хармония как е?

– Баланс!

– На български питам как е!

– Равновесие…

– Можело значи.

– А характер как е?

– Характер ли? Че това не е ли българска дума?

– Не.

– Ето ти добър пример как една чужда дума е толкова як плевел в нашия език, че вече няма изкореняване. А нашата си дума е далеч по-кратка, удобна и звучна.

– И как е характер на български?

– Нрав.

– Всъщност я знам тази дума. Хубава е…
– Повечето хора я знаят. Те и баба знаят, че са имали, ама не я помнят.

– Традиция как е?

– Традицията си е традиция! Пълно е с книги за български фолклорни традиции.

– От това най ме боли, Райно! Такива книги трябва да са хранилища, убежища да са на народната памет. А в такова заглавие само думата „български“ е наша. Традиция значи „предание“, нещо предавано от уста на уста, прескочило векове.
– Не знам вече… Криво ми е да те слушам…

– Ще слушаш! Дано разбереш докъде я докарахме, фолклорът е на-родната памет, може да се рече и „народност“. Това са ни народните песни, народните приказки, народните хора, народните обичаи… И баш на тая памет българите изгубиха българското име и му туриха ново – фолклор…

– Още да питам ли?

– Питай.

– Енергия как е?

– Сила! – усмихна се Райна.

– Е, да, ама не звучи същото, не е съвсем като енергия.

– Нима?! Чакай да те питам още нещо. Напоследък много говорят за „негативни енергии“, много е модерно. На български как е?

– Шегуваш се!

– Никак! Питам те, как е? Какво правят някои кукери, като обикалят и дрънчат с хлопки и чанове?

– Гонят злите сили… – тихичко рече Райна.

– И къде са тези зли сили?

– Навсякъде. По къщите, по хората, в мислите им…в думите им…

– Та как, викаш, било „негативни енергии“ на български?

– Зли сили… не е възможно…

– Такааа. Това е стар народ, Райно. И езикът му е стар. И няма как в един стар език да няма думи с насъщно и изначално значение.

Важни са тези думи – те седят в основата на една памет. Там е изворът, от където идат приказките, преданията и обичаите на един народ. От където иде истината за неговата история. Стари думи – от старо злато, с голяма сила в тях. Да ти кажа и за хората, дето твърдят, че не било на българскисъщото. Та те дори не си познават езика! Питай ги такива хора, както аз те питах сега тебе, кое как е на български. Няма да ти рекат, ще ти се ядосат. Но не от друго, а от безсилие, защото не знаят.

Я се опитай да си представиш езика като една песен. Звуците в нея играят по техен си начин и създават тяхна си музика. Знаеш, че не може една песен да бъде преведена дословно на чужд език. Думите могат да имат съвсем еднакъв смисъл, но играта на звуците ще се препъне. Ще се препъне равновесието. Новите думи ще тежат по друг начин, друго ще им е хорото на тях. И ще вземат да я килнат песента. Просто думите на всеки език звучат различно. Защо ли? Защото всеки народ си има негова памет и нрав и различно се е движил напред.

Ама да се върнем сега на нашата песен. Опитай се да заместиш в „Хубава си, моя горо!“ десет думи с английски със същото значение. Или поне пет. Или дори само една. Веднага ще прозвучи фалшиво, нали? Нещо ще се изкриви. Ще приспи ли някой детето си с такава песен? Магда ти е рекла, че човекът има корен – онова нещо, което е памет на род и народ. И че в него е силата ни, волята ни за живот.

Родният език, на който като деца проговаряме, е неразделна част от този корен. Той е жив! Какво му се случва, ако го мърсим постоянно? Или ако просто го пренебрегваме… Обичта и омразата са две страни на отношението, така ли е? Знаеш как работи тази сила, нали?

Ако обичаш един човек, той си е добре около тебе, има си нужда от тебе, търси те. Ако го мразиш – той боледува и гледа да се махне от тебе, далече да е, да не го заразиш с лошотия. Но ако спреш да го забелязваш или го забравиш, може да умре! Защото забравата е липса на всякакво отношение. Тогава човекът остава непотребен. И залинява… Така е и с езика. Има хора, които го обичат, ползват го и се грижат за него. Има други, които не го долюбват, смятат го за беден и грозен. Но има трети, за които е непотребен и стар. И не си служат с него, не го и познават. Те са най-страшните и най-опасните! Защото не го правят от омраза, а от незнание. Който не знае, няма отношение. Когато не познаваш някой достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, нямаш нужда от него в твоя свят… И точно така умира един език…”

“Стопанката на Господ”
от Розмари Де Мео

Източник: dunavmost