Най-добрият учител в живота е личният опит!




„Чух и забравих. Видях и запомних. Преживях и разбрах.” – Конфуций

Напоследък, когато пиша – премълчавам своя личен път, който ме е довел до определени изводи и поуки, а само тях споделям направо. Може би заради липса на време, а може би, за да не занимавам хората със себе си, както преди правех понякога… Днес, зная, хората нямат време да четат дълги текстове и изповеди, и затова започнах да пиша кратко и ясно. За най-важното само. И все пак – зад него стои много личен изстрадан опит. Винаги е така… За достигането на всяка житейска мъдрост е нужен той. И всеки, живял на Земята, натрупва такъв опит. Но не всеки си вади поука… А е важно, наистина важно.

Затова – правете си равносметки от време на време. Веднъж седмично, веднъж месечно или веднъж годишно – няма значение. Някои хора си правят равносметка всеки ден. И това със сигурност е полезно. Но не всеки има толкова време или склонност към аналитично мислене. И все пак – не забравяйте, които и където и да сте, и колкото и години да сте живели, от време на време да си давате сметка за изминатия път. За допуснатите грешки (неизбежни са), за постигнатото, за пропуснатото… За радостите и неволите, които сте преживели със своя начин на мислене и на поведение.

И какво се е случвало повече – положителни или негативни неща… Подобна равносметка е нужна, за да се развиваме. Да се усъвършенства човек не е лесно. Отнема време, отнема усилия… Необходима е воля. И самонаблюдение. Дори дисциплина понякога. Но такъв е животът, във всяко отношение. Нима градинарят не внимава за това какво и къде сади в своя градина, кога трябва да полива и какво е времето, за да коригира нещо, ако се налага, с цел по-добра реколта?

Човешкият житейски опит е нещо безценно. Дори може би е смисълът на живота ни, до голяма степен. И от най-безсмисления – на пръв поглед – живот може да се направи някакъв извод, да се вземе поука. Глупаво е да го пропиляваме.

Равносметката е нашият шанс за развитие. Нашият шанс да продължим напред като по-добри човешки същества. Тя може да бъде перлата в мидата на нашия ум – скъпоценност, образувана около песъчинка-дразнител – наша грешка или болка в миналото… Тя е и шанс да уравновесим себе си.

Нека на вътрешната си везна сложим перлата-поука и така тя да балансира изживяната болка. Нека продължим пътя си през Живота по-леки. Защото равновесието ражда чувство на лекота. И по-мъдри, по-свободни и уверени в себе си можем да дишаме в бъдеще – именно заради миналото си. Нека не се повтарят пейзажите, които срещаме по пътя си, а да видим нови, по-красиви от предишните… Ум, сърце и очи ни трябват за това. И опит… Нищо повече!

Източник: gnezdoto.net