В началото на изминалия месец в България за кратко се завърна Димитър Маринов. Актьорът, който участва в наградения с „Оскар“ за най-добър филм на 2019 „Зелената книга“, беше гост на София Филм Фест. Появата му на родна почва предизвика небивал интерес и възторг, както у хората, така и у медиите… Като последните, като че ли доста се постараха да го съпроводят през деветте кръга на ада. От ранна сутрин до късна вечер програмата на Маринов беше преизпълнена със срещи и ангажименти, без минута за отдих между задълженията.
Само преди дни в личния си Фейсбук профил актьорът публикува свой портретни снимки, разказващи за престоя му в страната ни чрез емоциите, които пресъздава на тях. Впечатление прави, че щастието струящо от първия кадър постепенно преминава в смущение, за да стигне до тихия ужас на последния.
Как сам той определя последното си пребиваване в България, как описва родината на семейството си и счита ли се за успял, разберете от интервюто:
Наскоро във Фейсбук публикувахте ваши портретни снимки, които описваха скорошния ви престой в България чрез експресията на лицето ви. Как бихте го разказали с думи?
Ако трябваше да „разказвам с думи“ снимките, то какъв е смисълът им като снимки тогава? Нека всеки ги тълкува така, както ги вижда. Едва ли Пикасо или Дали биха разказвали картините си с думи… (смее се)
Може ли да се каже, че за краткото време тук ви разпънаха на кръст?
Аз сам го пожелах. Да, „разпъване“ беше, но удоволствието от всичките срещи, най-вече с обикновените хора и студенти, си заслужаваше. Не го исках за себе си, а за всички онези, които се радваха, гордееха и желаеха да се докоснат до надеждата, куража и успеха на сънародник – нашия общ успех.
Това част от цената на славата ли е?
До някъде е. Всеки трябва да знае цената на резултата, преди да стигне до него. Да бъде наясно какво ще заплати и какво ще вземе.
Това, което аз „заплатих“, е значително по-малко, от полученото – любовта и признанието на сънародниците и колегите си. Този факт ме окрили и вдъхнови още повече. И не само, той провокира чувството ми за отговорност и респект – да продължавам да ги радвам и бъда сигурен, че няма никога да ги разочаровам, както и себе си.
За какво не ви остана време докато бяхте тук?
За близки приятели и колеги. Това е първото ми идване в България, в което нямах време дори да се напия (смее се). Нямах и възможността да гледам новите Български филми на София Фест, което доста ме раздразни, но вече бях взел решение: аз и моите мераци или хората, публиката и колегите… Изборът напълно си заслужаваше.
Изминал е дълъг период откакто сте напуснали родината за постоянно. Как се е променила тя в очите ви от тогава до сега и какво ни трябва още, за да ги стигнем – американците?
Държавата определено е променена. Родината не толкова, макар че и на нея й се отразява. Но не e както си я представях и ми се искаше да бъде. Разберете ме правилно, аз никога не съм се интересувал от политика и не съм се месил в нея, защото определено не я разбирам. Аз виждам резултатите.
Нямам моралното право да съдя или критикувам положението в България – не живея в нея, но живея с нея. Като страничен наблюдател не съм съгласен с много неща и дори ме натъжават. Като че ли онези, най-съкровените качества и стойности на българина, са избледнели и осуетени някак – традиция, благородство, отзивчивост, сплотеност, добронамереност… Усетих уединение, затвореност, озлобеност и тегоба, раздвоение и безизходност, обвинения. Всеки е сам за себе си. А всички се опитват да се усмихват и да намират утеха с бягството в затворени пространства сред тесни, изолирани кръгове, с моментни забавления в лъскави заведения, хранейки надеждата, че утре „нещото“ ще се случи. Всеки иска, надява се и търси, но реално се оплаква от невъзможност и вини „другите“. А не са ли те самите „другите“ за останалите? И тогава?!
Не е нужно да стигаме американците – трябва да стигнем себе си. Трябва да определим своето, както го искаме, а не както ни се настоява. Промяната започва във всеки един от нас – индивидуално. Не може да се опитваш да промениш околните, ако ти не си променен и не дадеш личния пример. Трудно? Да, безумно трудно е, но ако искаш да ядеш плода, трябва да посадиш дървото, а и да се грижиш търпеливо за него. Тогава то ще да даде този плод, който желаеш.
България има толкова много и е тъй богата, не само на ресурси, но и на талантливи, та дори гениални, хора. Българското е преминало през векове на величие, но и векове на безличие и все пак е оцеляло, защото е Българско. Хората са успявали да се разбудят и поемат нужното в собствени ръце, точно тогава, когато са знаели, че трябва и е време. Е, време е! Да прегърнем „другите“ и станем едно – българи, на които и американците могат да завидят. И не е трудно, ако се вслушаме в себе си и бъдем отново смели, но резонни, разумни и склонни да приемем и направим завоя по онзи път – този, който искаме за наследници си. Те ще ни благодарят и с гордост споменават, както и ние предците ни. Можем! Аз не само вярвам, но и знам, защото истински го жадувам.
Как описвате страната ни на двамата си сина?
Като в приказките, защото тя е приказна. А и те я виждат такава от снимките, филмчетата и материалите, които им показвам. Историйки, които им чета от миналото и настоящето.
Разбира се, спестявам им реалността, не толкова защото ме притеснява, а понеже не биха я разбрали или би ги сконфузила. А и съм на мнение и вярвам, че тази сегашна действителност е временна.
Има ли семейството ви желание да посети България и какво бихте искали да им покажете от нея?
Нямат търпение! (усмихва се) А и аз нямам търпението най-скоро да ги доведа и им покажа онази България, която пазя в сърцето си. Балкана, Рила, Пирин, Станджа, Тракийската равнина, морето и всичко, което ме кара и до ден днешен да се чувствам горд. Ще опитам всячески да ги опазя от „ежедневието“ и онази реалност, които съм убеден, че са преходни. Нека един ден сами ги видят (и дано не), и сами преценят и съдят (дано не).
Как възприехте противоречивите реакции към вас в България след Оскарите? Какви бяха те когато се върнахте тук?
Приех ги като свободно право на мнение. Определено не персонално. Та те не критикуваха професионалиста, а Димитър. За професионалиста още през февруари Академията в САЩ си даде критиката, както и всичките, над 40, световни и национални фестивали.
Определено, след като пристигнах в България нямаше много порицание, а дори да е имало – не съм разбрал. Направих това, което за мен бе най-важно и истинско в конкретния момент. Не съм мислил дали е „правилно“ или не, нужно или не. Не съм се съобразявал с това дали ще ме критикуват. Исках го, без цел за парадиране или предумишленост – бе по-скоро усещане, откровение и жест на благодарност. Хилядите положителни отзиви и няколкото отрицателни говорят сами за себе си.
Но бих описал станалото на Оскарите така: „Попитали един човек, който скочил чисто гол в градина пълна с кактуси: Защо го направи?
Той отговорил: В този момент, ми се стори за най-разумно.“ (смее се)
Как бихте описали българския манталитет?
Не мога да го опиша – аз съм част от него. Въпросът явно е: как се изразява и прокламира? Както манталитета на всяка друга нация може да бъде положителен и отрицателен с последствията си, така е и при нашия. Тъжното у нас обаче е, че е превърнат в нарицание. И всички знаем и разбираме защо е така. А не бива – не ни трябва! Традиционният „манталитет“ на българина се свързва с борбеност, непокорност, стремеж и гордост. Да, кибритлии сме и лесно се палим, но и бързо ни минава, поради доброто верую в душите си. Ние сме народ с уникален фолклор и творчество, завидна мъдрост и слово от векове. Народ с таланти, нетипични за редица нации.
Не само поради джинса ни, но и заради инстинкта винаги да оцеляваме, да намираме „кривата“ пътека, избягваща и заобикаляща катастрофалното, която рано или късно пак ни извежда на главният път… Ние сме били над 1300 години и много по толкоз ще бъдем. И ето, сега пак се намираме в „крива“, дори задънена пътека от нелепост или нехайство, но това не е важно. От значение е, обаче, да съумеем за момент да погледнем назад, да направим няколко стъпки обратно и да видим, че зад ъгъла ще можем пак да се затичаме, горди и уверени. Но нарицателния „манталитет“ трябва да оставим зад гърба си и никога да не се връщаме към него. Трудно е, но сега е времето. Дошло е!
Цени ли се по достойнство талантът в родината ни или бива недооценен?
Определено се цени, но по свой „роден“ начин, типичен за времето си. Дали е правилен и достатъчен, едва ли… Но е какъвто е. И какво всъщност означава, „оценяване“ на талант? Кой е този, който го оценява? Как? Защо? Безкрайни въпроси с още толкова отговори, нали?
Публиката, обществото и времето са критиците, а ценителите – факторът. Въпросът по-скоро е: до колко тези фактори имат образованието, разбирането и нуждата от резонно „оценяване“ и какво е то?! Това е задължение на талантите и на никой друг! Те образоват, поясняват и предразполагат за собственото си оценяване – каквото и както го заслужат. Ако само даваш халтура, не очаквай да се оцени като култура, и обратно. Трябва да има баланс без задължение и високомерност, помпозност и позьорство. Публиката винаги ще иска, очаква, пита и задължава, но и винаги ще идва да гледа, да очаква и да се надява на талантите да я водят и провокират, да я забавляват и обучават. Те взаимно се нуждаят едни от други. Достойнството е заслуженост, а не даденост.
Мислите ли, че бихте били успял човек, ако не бяхте заминали за Америка?
Успял в какво? В моята професия няма успели, има работещи и гледани. То не е и професия, а начин на живот. Родителите са успели, когато децата им са щастливи и дерзаят. Един инженер е успял, когато хората ползват от проекта му; един учен е успял, когато хората практически прилагат откритието му ползотворно; един лекар е успял, когато излекува и спаси човешки живот… А ние, актьорите, сме успели, когато ежедневно възкресяваме души, мечти, желания и надежди. Когато разбуждаме и забавляваме, окуражаваме и възпитаваме със силата на изкуството.
Само поради факта, че аз се занимавам и правя това, за което съм мечтал (а сега вече и разбрах, че го мога) – съм успял.
Причина да напусна родината не бе търсенето на успех, а предизвикателството на неизвестността. Да докажа на себе си, че мястото ми е в тази индустрия. Ако не бях напуснал, нямаше да бъде по-различно, но и нямаше да имам усещането за безкрайност и невъзможност. Оставайки, сигурно, щеше да ми бъде комфортно, по-спокойно и познато, а това не съм аз. Винаги съм търсил фаталното и крайното – те ме въодушевяват, карат ме да се боря и да страдам преднамерено. Това работи за мен!
Гледайки младите колеги днес в България, а и моята генерация от успешни такива, казвам със сигурност: не знам дали бих бил успешен, но бих бил доволен и горд да съм рамо до рамо с тях, като достоен партньор.
В началото на март бяхте избран за главен преподавател в “Actor’s Studio” в Лос Анджелис. В тази връзка имате интересна идея за изпитите на студентите там…
Идеята е да представя на студентите онази „малката-голяма“ България, за която много и не знаят. Разбира се, има и процент от студентите, които са европейци и са запознати с нас.
Моят начин на обучение е подчинен на универсалност и знание, не само в сферата на нашата индустрия, но и на културите и традициите по света. Смятам, че това е особено полезно за актьора – не само като образование, но и като зареждане с емоции, събудени от чуждите култури. Нужно е за обогатяването на въображението, но също така разширява спектъра на мислене, предизвиквайки го.
Запознанството с нашата култура и език е странно и трудно за тях, дори мистично. Но далечната и непозната материя е зареждаща за твореца. Приемете го като експеримент и предизвикателство за духа, разума и въображението. Няколко стъпки от народен танц, няколко думи на наш език и дори кратка мелодия от фолклора. И това го правя не само с нашето културно богатство, но и с това на всичките националности, присъстващи в дадения клас. В него има италианци, гърци, испанци, един швед и две рускини. Е, и учител българин! (смее се)
Източник: България сега
