Мислиш си, че някой е разбил сърцето ти. Може и да е така. Но това се случва само на хората, които още имат сърца. Кървящите сърца са привилегия само на специален вид хора. Останалите нямат грижи. Но и сърце…
Лъжеш се, че болката е наказание. Всъщност, болката е доказателство – че ни има. И че в гърдите ни има нещо, което може и да кърви. Но може и да излъчва светлина…
Надяваш се, че времето лекува. Ако беше така – най-възрастните щяха да са и най-щастливи, не мислиш ли?! А най-щастливите, всъщност, са децата. И всички останали, които не са позволили на Времето да им постави пълна упойка. Преди лечението…
Ранена си и душата ти желае мъст. Това е само най-лесното решение – но не и най-правилното. Благородството да не сме отмъстителни и зли е като да си рус по рождение – дори да боядисаме косите си в много по-тъмен цвят, ние винаги ще знаем, че корените ни са светли.
Търсиш грешката в себе си. И се самобичуваш. Ами ако няма грешка?! Ако всичко е просто парче от пъзела? Ако – когато погледнеш на същото събитие след 10 или 20 години – се окаже, че това е бил най-ценният ти урок и най-важното ти решение? Совите не са това, което са. Животът ти – също. Честна, блогърска!
Чувстваш се неразбрана. Ами добре дошла в клуба! Исус Христос, Джордано Бруно и Синият светофар на Джани Родари са само част от видните му членове. Поне си в добра компания (нищо, че повечето от гореизброените са завършили по не особено завиден начин)…
Струва ти се, че си сама. Само така ти се струва! Всеки от нас може да се почувства мъничко самотен. Понякога. Но не сме чак толкова уникални, че да няма и други като нас. Всъщност има – и то доста. И това е най-хубавото. Просто още не си открила истинското си племе…
…но част от теб вече подозира, че не си грозно пате.
А красив бял лебед…
Източник: gnezdoto.net
