Никога не забравяй баба си и дядо си! Тази история е за теб




Тежки дни дойдоха и не отминаха и дядо Божовия дом. Всеки вечер той слушаше новините, гледаше как от ден на ден селото става все по-делушал и пусто и някаква буца се удря в гърлото му.

Това ли беше било смислено на младини, когато току-що скочише сутрин, заедно с жена си Иванка първи отидоха в стопанството на работа. Не охолно, но сито и доволно живееха. Спомняш си как често идваха делегации от чужбина да гледат разкошните лозови масиви, да се учат … Къде отидоха агрономите, които авторитетно обясняваха успехите си? Селяни казваха, че са видели Главния на пазара в Търново, бельо и дрехи, продавани на сергия, за да оцелеят! Питаше се старият човек – къде сме сбъркали, какъв грях направихме, че сега трябва да патим? Една радост и утеха имаше дядо Божо – техните двама внуци – Денчо и Стоян.

Само един син си имаше те – добро дете беше, порасна, задоми се, деца добиха, но лоша болест го тръшнаха, бързайте си отиде. Снахата скоро се намери утеха – някакъв мъж се завъртя, събрал се с него и повече не я видял. Но внуците не ги забравиха.

Израснаха те като две странни бора – брат до брата. Но тона на всичко даваше Денчо – той беше по-големият, по-разумен. Накрая не завърши и стана пилот – цял свят обиколи, много чудо видя, но не се възгордя, не забравяй своя основен.
Нещо горещо се надигна в гърдите му, когато те изкараха, когато през лятото младите момчета се развъртяха, нарязаха и подреждаха дърветата, изчистиха двора, измазаха и оправиха къщата и се запалиха.

Баба Иванка беше необразована, но горда и жилава българка. Цял живот тя достойно носи отговорността и грижите равно с мъжа си. И сега, когато се появи в пощата, макар и старила и грохнала, все се изправяше и гордо се грижеше – от жените най-голямото беше нейното пенсия – достойно изработеното пари за цял трудов живот.

Не можа да се роди повече деца – възпитаха и изучиха единствения им син, но нещастието ги порази и душата опустя – тя и досега не е сваляла черната кърпа от главата си.

Този ден Денчо се обади, че ще им навести, голяма радост чакаха – щеше да дойде с невястата. Седяха и двамата и мислеха – каква ли ще е тя? Те, сега младите – дай им само кафето и цигарите – нямат време и за кревата да се оправи!
Кръшна се баба Иванка, почисти къщата, опра дрехите, изкъпаха се и се приготвиха да посрещнат младите. Сега е зима, мъгла, лед и сняг, пътят е опасен – мислеше си дядо Божо. – Луди глави! Преваляваше полунощ, няма ги … така и се унесоха. Те, сигурно са се отказали!

Нещо изтръпна, чуха се викания, дядо Божо скочи – децата са! Погледна часовника – преваляваше два след полунощ! Отвори портата, но снегът беше дълбок, а той нямаше сили да изхвърли и почисти. Колата беше затънала в една пряспа, нямаше време за закъснение – трябваше да се наваксат ръкавите. Не можа дядо Божо да види какво е момичето – стори му се високо и стройно – като Денчо. Точно се хванаха две кофи, с лопатата изровиха пепел, наръси пътя, не седнаха на топло, а заедно с мъжете ринеше снега и помагаше. “Огън момиче!” – рече си стария човек.

Така и не усетиха как се мина седмицата. Слънце огря в дома на старците – стоплиха ги добрите им внучета Денчо и Надя. С вечната си усет баба Иванка може да оцени – момичето е честно и труливо. С татко и мама до море, с либе през море. Да, с Надето Денчо ще мине морето! – мъдро отсече тя.

Тази сутрин щяха да се сбогуват. Надя приготви закуската, навън беше тихо, снегът блестеше от ярките слънчеви лъчи. На прозореца едрият бял котарак подремваше спокойно.

Кой знае защо, като се вгледа в своя внука, сякаш баба Иванка видя един светъл ореол около главата му.
Примижаваше, отново се взираше, слънцето през прозореца блесна ярко и й се стори, че Денчо излъчва някакво сияние. Когато той е в полет е равен със звездите, господар е на небето. Звездно момче! И тя обясни – затова е толкова добра – защото рисковете, на които се излагат, карат повече да цени живота, човешката доброта. Няма да има по-голямо щастие за стария човек от това да го уважиш, да седнеш с него на масата, да чуеш какво ще те научи – като в приказките за дядото, където посочил на хората мравуняка и избавил ги от глад.

И когато Денчо протегна ръката си на баба си да се зарадва, тя с вълнение се наведе и му подаде ръка.
Благодаря, сине!

Автор: Занка Иванова

Източник:  bulmedia