Не е нужен повод, за да си припомним няколко любими откъса от творбите на Йордан Йовков – класик на българската литература, майстор на късия разказ.
70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37 (включително арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други). Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера, неразделна част от времето, което изобразяват.
Да си припомним някои от неговите най-емблематични цитати.
***
„Какъв живот живеем ний тук! Кажи го затвор, кажи го пустиня. Дохожда празник, дохожда свят ден, а няма черква да влезеш и като всеки човек да се прекръстиш и да запалиш една свещ. Имаме си и ний близките, имаме си умрелите, а няма как да ги поменеш, да им отслужиш…“
„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората.“
„Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му.“
„Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати.”
„Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.”
„Кольо се усмихна и оправи с ръка дългите си мустаци. Той не се бави много и повече от една чашка не пи. Качи се на колаа си и когато седна и взе юздите, очите му срещнаха очите на Филипа и пак се засмя. След туй завъртя камшика и силниту му коне грабнаха каруцата.“
„Татар Христо извади хартиите, разгъна ги и най-внимателно ги прегледа. Нищо нямаше. Пак се ядоса и пак поиска да удари бомбето в земята, но беше пийнал и за да си отмъсти, загдето беше се излъгал, сне калпака и нахлупи бомбето на главата си. Както си беше пълничек, червен, той знаеше как ще изглежда, позасмя се и доволен, развеселен, седна в каруцата си и тръгна.“
„Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.“
„Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: „Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу.“
„Серт жена! “ – помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимия има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката.”
„Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства”.
„Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време.”
„Но нещо друго обръща вниманието му. Нещо се белее отстрана на храста, губи се и се показва. Какво може да бъде пък това? Огромни два кръга, единият по-голям и бял и вътре в него — друг по-малък и жълт. Тия кръгове висят във въздуха, люлеят се, някаква радостна усмивка иде сякаш от тях. Постепенно и тия кръгове намаляват, стават съвсем малки, очертават се определено и ясно. Та ето що било това! Стрък бяла лайка, малко едно цвете, което се полюляваше от вятъра и ту се възвиваше, ту показваше цялото си венче срещу погледа на Люцкана… Пръстите се разшаваха и бавно, с мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра… “
„Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.”
„Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!“
„Като че съмна изведнъж. И ето из буренака, измежду овчите опашки и генгера се показаха коне – един, два, три – цяло стадо. Дочкин гледаше туй, което не беше виждал четиридесет години: полудиви коне, възниски, с издути кореми; гривите им гъсти и тежки, опашките им падат до земята. Никой не е турял ръка върху тях, копитата им са без подкови. Над бурена, отзад конете, заподскача конник, изви се дълъг камшик и плесна, като че гръмна пищов. Стадото се прибра, охранените гърбове на конете се наредиха като риби, хлопките задрънчаха и цялото стадо се понесе в бяг.“
„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“
„Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?“
Източник: Обекти
