По истински случай..
В една петъчна вечер на 2004 ми позвъни мой приятел. Беше много късно и предположих, че поводът не е приятен. Зададе ми директно въпрос дали случайно нямам път към Истанбул.
Последния път, когато той ми зададе подобен въпрос, името на града беше Варна, а поводът – трябваше да се достави бебе кученце. Тогава си направих непредвидена екскурзия до Варна и имам смешна история за мопс, който опикава апартамент номер едно в бившата резиденция на ЦК на БКП в Арбанаси. Ето и част от историята: шофирах към Варна късно вечерта в петък, когато в района на Търново клепачите ми се затваряха от умора, отбих в посока Арбанаси и пътят ме доведе до някакъв хотел. Попитах за стая, а те казаха, че нямат свободни стаи и че „само апартамент №1 е свободен“.
Не разбирах как така няма стаи, щом имат един свободен апартамент, попитах дали имат нещо против факта, че съм с кученце. Това ги смути, но им показах спящото в кутията мъниче и те се съгласиха. Обясниха, че щом ще стои в кутията – може, защото иначе не било редно – в апартамент №1 имало не знам какви си ценни килими и мебели. За мой късмет не беше проблем да ми доставят вечеря в стаята в късна доба, но докато чаках, кученцето започна да скучае в кутията и аз реших да го пусна да се разходи. Това го успокои, но докато гледах отстрани как сервитьорът поднася вечерята ми на огромната маса в хола, на която сигурно би се събрало цялото Политбюро, мопсът се облекчаваше на дебелия килим под масата… Никой не разбра, но сцената беше комична и се сещам за нея всеки път, когато видя мопс.
Никога не бях посещавал Истанбул, нито имах такива намерения в обозримо бъдеще и попитах какъв е случаят. Разказа ми, че детенцето на негова братовчедка е болно. Имало дефицит на някакво лекарство в България, но се продавало в съседна Турция и с питане се свързали с някаква аптека в Истанбул, откъдето им отговорили, че имат налични нужните три опаковки…
Без да му мисля много, го излъгах, че е извадил голям късмет, защото в момента съм в Истанбул и утре се прибирам в България. Той не можеше да повярва на късмета си. Не бил подготвен за такава развръзка и не знаел подробности относно наименованието на лекарството, телефонния номер на аптеката и т.н., затова ми продиктува номера на братовчедката. След пет минути знаех всички параметри на мисията.
Единствената ми навигационна система по онова време беше една, която е подходяща за летене. Тя нямаше да ме заведе до точния адрес, но поне щях да имам бегла представа къде се намирам. Настроих алармата на телефона си за три и заспах, а към 10 сутринта, шофирайки в предградията на Истанбул, разговарях с аптекаря, докато навигационнатата система не спираше да повтаря, че съм навлязъл в забранено въздушно пространство. Престоят ми в Истанбул беше кратък и се изчерпваше само със 150-секундно посещение на аптека, след което поех обратно към България. Видът на бензиностанция в покрайнините ме накара да погледна нивомера на резервоара, но той показваше малко над 50%. Бях го напълнил на границата и реших, че ще направя само още една спирка за зареждане – пак на границата.
Хартиената торбичка с лекарството стоеше на седалката до мен и тази гледка, заедно с наблюденията ми, че никъде по пътя не видях пътна полиция и никой не спазва правилата в тази държава, ме караше да натискам педала на газта до край.
Беше слънчев пролетен ден и всичките три ленти на пустата магистрала бяха мои. Самолетчето, изобразено на екрана на навигационната система, се движеше бързо на северозапад, но в един момент забелязах, че нивото на горивото беше паднало много по-бързо, отколкото очаквах.
Японският ми всъдеход имаше аеродинамиката на тухла и високата скорост беше увеличила консумацията на гориво. Това не ме притесни и просто си казах, че ще спра на следващата бензиностанция. След половин час преминах покрай руините на някогашна бензиностанция и в този момент светна червената лампичка за горивото. Намалих скоростта, изключих режим 4х4, спрях климатика и продължих да се движа с 90. Знаех, че до границата остават около 70 километра – точно за толкова щеше да стигне останалото гориво. Невероятно, но никъде по пътя нямаше бензиностанция, а не исках да напускам магистралата. Подминах знак, който указваше, че до границата остават 10 километра, и скоро магистралата катереше последното възвишение преди самата граница, когато двигателят загуби мощност, спря да реагира на натискане на газта и аз, използвайки последните издихания на заглъхващия агрегат, подадох мигач и паркирах в разширение на пътя, предназначено за паркинг, изникнало като по поръчка. Не ми достигнаха около 3 километра до билото на хълма…
Излязох от автомобила и започнах да чакам приближаването на някое МПС. След две минути в далечината се зададе бял микробус с българска регистрация. Автомобилът ми беше дизелов, този български микробус най-вероятно беше дизелов също. И аз, изпълнен с надежда, започнах да правя знаци на водача, че имам нужда от неговата помощ. Водачът обаче се престори, че не ме забелязва, и подмина. След още три минути случката се повтори още веднъж – този път с български ТИР…
В следващите пет минути не мина никой, но отгоре, в противоположна посока, се зададоха два турски камиона. Разменихме погледи с водача на първия камион. Той подаде десен мигач и отби на отсрещния паркинг, следван от колегата си. Аз продължих да се взирам в далечината, когато от другата страна прозвуча едно „Комшу!“. Обърнах се към тях, а тираджията вдигна двете си ръце в жест, който изразяваше, че иска да разбере какво се случва. Посочих към капачката на резервоара, а той ми махна с ръка в знак да дойда при тях.
Огледах се за приближаващи автомобили и внимателно прескочих мантинелата. Отидох при тях, а водачът на първия камион вече беше отворил отсека с инструменти, извади празна десетлитрова бутилка от минерална вода и маркуч, отключи капачката на огромния резервоар, напъха маркуча, запуши края му с палец, след което го извади, подложи бутилката и започна да я пълни. Когато 1/3 от бутилката беше пълна, аз започнах да повтарям на английски, че това е достатъчно, но с лявата си ръка и с кимане той ми казваше да не се притеснявам и да бъда търпелив. Така напълни бутилката догоре, след което внимателно отцеди маркуча, прибра го в кутията, взе парцал, избърса си ръцете, затвори резервоара, след което завинти капачката на пластмасовата бутилка и дълго и внимателно я бършеше с най-чистия край на парцала, сякаш беше от изключителна важност аз да не изцапам ръцете си с нафта…
През това време бях приготвил банкнота от 20 долара и сияещ от неочакваното решение на проблема, му благодарих и му подадох банкнотата. Той я игнорира и ми даде да разбера, че не иска пари. Почувствах се неудобно и му обясних със знаци и думи, че трябва да я вземе, защото ми е направил страхотна услуга, а и нафтата не беше литър или два… Той обаче беше непреклонен. Върнах се при автомобила, излях половината от съдържанието на бутилката в резервоара с намерение да върна останалото на моя благодетел, затворих резервоара и взех бутилката с намерение да я върна, но шофьорът ми направи знак, че първо иска да види дали ще успея да стартирам двигателя.
Оставих бутилката на асфалта, вдигнах предния капак, обезвъздуших горивната система на автомобила си, затворих капака, седнах в автомобила и стартирах двигателя. Погледнах усмихнат към него, но единственото, което видях, беше как той ми махна от потеглящия камион… Не успях да му дам нищо в замяна – нито пари, нито поне визитка – кой знае, може един ден той да има нужда от нещо.
Прибрах бутилката в багажника и изпълнен с благодарност към непознатия, продължих пътя си. След две минути превалих хълма, а в подножието му, от другата страна, се виждаше граничният пункт. Помислих си за колко малко не ми беше стигнало горивото и в първия момент го отдадох на лош късмет, но веднага си припомних усмихнатото лице на онзи турски шофьор и си казах, че така е било писано да се случи и този урок ми е бил нужен. След още десет минути бях на българска земя и зареждах гориво на първата бензиностанция.
Никога няма да забравя добрината на незнайния турски шофьор. Не я оценявам със стойността на няколко литра гориво, а с факта, че когато току-що е стъпил на родна земя след дълго отсъствие от дома и семейството, е имал волята да отложи дългоочаквания момент на завръщането, за да помогне на непознат. Всеки е посланик на своята нация, а този незнаен посланик на Република Турция представи народа си пред мен по начин, който няма да забравя никога.
Светът е много по-сложно устроен, отколкото предполагаме. Затова не бива да си мислим, че умеем да преценяваме кой заслужава помощта ни и кой – не. Помагайки на непознат, ние всъщност помагаме и на много други хора, за които не подозираме. А може би помагаме дори на самите себе си.
Източник: Dimitar Dimitrov
