„Пешоооооооо, ела да видиш!“
Този вик огласява сутрешната тишина на летището в Цюрих, докато си пия кафето и чета току-що купената книга, изчаквайки повикването на пътниците за Мадрид. Все още подскачам от такива викове, когато не пътувам за София. Въпреки че те са навсякъде, по всяко време…
Знам какво си мислят вече някои от вас. Още един видял малко свят и вече се срамува, че е българин… или този сега на какъв се прави… Не, не, не…
Това „Пешооооо, ела да видиш“ е хем често срещано при други народи, хем характерно българско.
Вземете италианците или испанците например… Ако пътуват по групи, на организирано пътуване, по-добре да не се оказвате наблизо… Ако сте чували вица за италианците и Ниагарския водопад, да знаете, че е съвсем верен – лично изпитано и проверено, с повече от двама италианци наоколо, водопадът не се чува…
Или пък французите. Вечно мърморещи, те обичат да недоволстват нещо на висок глас с убеждението, че не ги разбират, защото там, където са отишли говорят „чужбински“ и на всичкото отгоре в различните страни говорят различен „чужбински“. И понякога забравят, че има нещо, с което иначе доста се гордеят – франкофонията.
Така например преди години в автобуса от Пловдив за Смолян седнах пред две французойки, които с такива подробности си разказаха за интимните си занимания, че след като се наложи да отговоря на телефонно обаждане на приятел от Париж, в автобуса настана пълна тишина.
Или англичаните, които са два вида – аристокрация, която е искрено възмутена, че е попаднала в „тази варварска страна, където сигурно още плащат в пилета“ (дочуто на остров Мадейра) или от „нося си картата от миналото лято от Париж, нито една улица не отговаря“ (изречение, на което се смях поне час в Дакар) и хулигани, които са дошли в чужбина за секс, пиене и куп други неща…
Но нищо не може да се сравнява с този тип български пътуващ, чийто боен вик е „Пешооооооо, виж!“.
Той има много за разказване. Дори да не е бил в Милано, той е чувал от един братовчед, дето има приятел, чийто брат веднъж в Милано така… или май беше в Рим… абе все тая, някъде в Жабария е.
Той пътува с компания и винаги е най-оправният в нея, защото веднъж е ходил до Солун с влак и два пъти с „Уезър“ до Италия. И дава напътствия на придружаващото го простолюдие. „Това е Лудханза, тука дават ядене и пиене… ама не е на корем, щото са скръндзи… Тоя куфар е голям по принцип за качване в самолета, ма нема да го показваме и веднъж като го качим с малко бутане ще влезе…“.
Той може и да е тя и в никакъв случай не е мнозинство сред пътуващите българи, но е представителна извадка и то запомняща се такава. Той задължително купува пиене от безмитната и скришом пие под седалката да не го види стюардесата. Сякаш е на екскурзия с класа… ееееех спомени…
Страх го е да не се мине и да не му направят проблем, затова внимателно оглежда всички стикери, лепенки и етикети по раницата на пътниците наоколо и ако забележи етикет, с който не разполага следва ръчкане на спътника с лакът, придружено от силен шепот „Виж бе, то’а каква лепенка има, да не ни върнат…“, след кратка и оживена дискусия следва повикване към „то’а“, най-често с „Е!, е!, извинете… Това къде го дават?“ и посочване към въпросната лепенка, най-често остатък от предишен полет…
Веднъж на борда, ооооо, веднъж на борда…
Следва тупване на произволно място, понякога в бизнес класа „Жореее, ела тука бе, тука е по-широко, да не съм гламав да се бутам назад у теснотията, 200 евро съм им дал на тия, че-ти-ри-сто-тин марки!“… След любезна молба от екипажа да се премести, той се придвижва с мърморене по пътеката, докато стюардесата му посочва неговото място, с думите „Боже, доживех някаква чернилка да ми дава напътствия в живота“…
При всеки шум задължително се отбелязва, че „нашият така не скърца“. А кацането е придружено от мърморене „Тоя как ни тресна“. Средно 2 пъти на полет се споменава, че българските пилоти са най-добрите пилоти, а не като тия канадци… (е случва се той не е чул, че единия от тези канадци се е представил като капитан Иванов, но през това време на въпроса ябълков или портокалов сок бе зает да отговаря бира!).
И за да не останат никакви съмнения, той пътува с официален анцуг на националния отбор в цветовете на трикольора и голям надпис BULGARIA на гърба.
Това е новото „Булгар, булгар“.
Благодарение на този екземпляр мога лесно да разпозная останалите българи наоколо. Всеки от тях е навел глава мълчаливо, старателно крие българската книга или списание, които чете и се надява никой наоколо да не направи връзка между него и създанието, издаващо звуците „Пешооооооо, ский тука какви маратонки има… Бе вие луди ли сте беееееее, как 500 евро беееее“… А още по-големият ужас е това създание да не разбере… Защото тогава с мечтите за спокоен полет, по времето на който ще поспя, е свършено…
А ако ви се наложи да слушате разказите на нашия човек малко по-дълго, няма как да не ви направи впечатление лекото противоречие в тях. Той задължително се е изръсил с маса пари за този полет, но малко по-късно няма как да не каже, че лети на голяма промоция, лети често, но в същото време казва, че редовно се мъчи с автобуси, добре, че му се е случило да види как пътуват белите хора… И през цялото време желанието за самохвалство и усещането за клетост са в яростна битка и ту едното надделява, ту другото.
А веднъж пристигнал, той е способен да покаже всичко, на което е способен. Като например как се пресичат 6 ленти на високоскоростен път на 50 метра от подлез или какво ще стане ако си изплюе дъвката от последния етаж на Айфеловата кула, придружено с бойния вик „Пешооооо, виж!“.
Източник: novini.london