Притча за най-важното умение в живота – да се наслаждаваме пълноценно на всеки миг, да изживяваме настоящето, а не вечно да преследваме бъдещето…
Питър и вълшебната нишка
Питър бил много весело момченце. Всички го обичали: и родителите, и учителите, и приятелите му. Но имал един недостатък… не можел да живее в момента. Не се бил научил да се радва на нещата, които се случват в настоящето. Когато бил на училище, си мислел колко хубаво би било да си играе на двора. Когато играел на двора, си мислел за лятната ваканция. Все си мислел за нещо друго и никога не отделял време да се наслади на специалните моменти, които изпълвали дните му.
Една сутрин той се разхождал в гората недалеч от дома си. Почувствал умора, решил да си почине на една полянка и след малко заспал. Дълбоко в съня си чул как някой го вика по име.
– Питър! Питър! — повтарял някакъв писклив глас над него. Той бавно отворил очи и с изненада видял стара жена с поразителна външност. Изглеждала на повече от сто години, а снежнобялата коса покривала раменете й като сплъстено вълнено одеяло. В сбръчканата си ръка старицата държала вълшебно топче с дупчица в средата, а от дупчицата се подавала дълга златна нишка.
– Това е нишката на твоя живот, Питър — казала тя. — Ако я дръпнеш съвсем лекичко, цял час ще отлети за секунди. Ако дръпнеш малко по-силно, цели дни ще отлетят за минути. А ако дръпнеш с цялата си сила, месеци, дори години ще изминат само за няколко дни.
Питър много се развълнувал от това откритие.
– Може ли да ми го дадеш? — помолил той.
Старата жена бързо протегнала ръка и дала топчето с вълшебната нишка на момчето.
На другия ден Питър седял в класната стая, но му било много скучно и не го свъртало на едно място. Изведнъж си спомнил за новата си играчка. Подръпнал лекичко златната нишка, в същия миг се озовал вкъщи и започнал да си играе в градината. Питър осъзнал силата на вълшебната нишка. Скоро му омръзнало да бъде ученик и закопнял да бъде тийнейджър с всички вълнуващи неща, които носи тази фаза от живота. Затова пак извадил топчето и този път дръпнал златната нишка по-силно.
Изведнъж Питър се превърнал в тийнейджър и сега си имал много красива приятелка — казвала се Елизе. Но той пак не бил доволен, защото не се бил научил да се наслаждава на момента и да изследва простите чудеса на всеки етап от живота си. Вместо това почнал да си мисли колко хубаво ще е да бъде възрастен. Затова пак дръпнал нишката и много години се изнизали само за миг.
Този път видял, че се е превърнал в мъж на средна възраст. Елизе вече била негова жена и двамата били заобиколени от много деца. Забелязал обаче и друго. Някога черната му коса вече почнала да побелява. А някога младата му майка, която обичал толкова много, сега била стара и немощна. Но Питър пак не можел да живее в момента. Той така и не се научил да живее в настоящето. Затова отново дръпнал вълшебната нишка и зачакал промяната.
Този път видял, че е деветдесетгодишен старец. Косата му била бяла като сняг, а красивата му млада жена Елизе била умряла преди няколко години. Прекрасните му деца били пораснали и напуснали дома си, за да водят свой собствен живот. За пръв път Питър осъзнал, че не е имал време да се порадва на чудесата на живота. Той така и не отишъл на риба с децата си и нито една вечер не излязъл с Елизе на разходка под лунната светлина. Не успял да засади нито едно цвете, нито да прочете онези прекрасни книги, които майка му толкова обичала. Вместо всичко това, той препускал през живота, без да спре и да погледне всички онези хубави неща по пътя.
При това откритие Питър много се натъжил. Той решил да отиде в гората, където като малко момче обичал да се разхожда, за да се поразведри и да проясни ума си. Когато стигнал там, видял, че дръвчетата, които помнел от детството си, се били превърнали във величествени дъбове. Сега гората била приказно красива. Той легнал на една полянка и потънал в дълбок сън. Само след минута чул, че някой го вика:
– Питър! Питър!
Отворил очи, погледнал нагоре и с изненада видял, че това е същата старица, която преди много години му дала топчето с вълшебната златна нишка.
– Хареса ли ти моят специален подарък? — попитала го тя.
Питър й казал истината:
– Отначало беше забавно, но сега много съжалявам. Целият живот мина пред очите ми, без да мога да му се порадвам. Сигурно е имало и тъжни, и прекрасни моменти, но нямах възможност да изпитам нито едното, нито другото. Чувствам се празен. Пропуснах да живея живота, който ми беше даден.
– Ти си много неблагодарен — казала старицата. — Все пак ще изпълня едно твое последно желание.
Питър се позамислил за секунда и бързо казал:
– Искам пак да съм ученик и да изживея живота си още веднъж.
После той пак потънал в дълбок сън и пак чул, че някой го вика и отворил очи.
– Кой ли може да е този път? — зачудил се той.
Когато отворил очи, с огромна радост видял, че до леглото стои майка му. Тя била млада, здрава и лъчезарна. Питър разбрал, че необикновената жена от гората е изпълнила желанието му и се е върнал към предишния си живот.
– Побързай, Питър. Спиш прекалено много. Ако не станеш в същата минута, ще закъснееш за училище — казала строго майка му.
Питър веднага скочил от леглото и от този ден започнал да живее така, както искал. Изживял живот, пълен с удоволствия, радости и победи. А всичко това почнало, когато престанал да жертва настоящето в полза на бъдещето и заживял в настоящия момент.
автор: Робин Шарма /Монахът, който продаде своето ферари/
Източник: gnezdoto.net
