Миналия уикенд синът ми имаше рожден ден. Нямаше да е някакво голямо парти, а събиране на роднини и рязане на торта. Докато седях в кухнята и се чудех как да направя всичко, преди да дойдат гостите, помолих децата ми за помощ. Игнорираха ме. След 2 секунди вече им виках и скапах настроението на всички. Синът ми беше разочарован.
Тогава осъзнах, че трябва да спра. Трябва да приключа с викането. Знам, че за много от вас е странно, защото една майка няма как да не вика. Когато съм раздразнена, всичко започва да излиза от устата ми преувеличено, а не мога да спра. Осъзнах, че това има огромно влияние върху мен и децата ми. Толкова привикнах към този начин на живот, за да ме чуе някой, че ми стана навик и спрях да се замислям дори. И всеки път след това се чувствам ужасно.
Замислих се дали би ми било приятно учителката на децата ми да им вика, дали би било по-добре, ако и баща им им вика. Знаех отговора.
Винаги учим децата си да са спокойни и да се справят без напрежение с нещата, но викайки, не им ли даваме лош пример? Различни експерти са изразили мнение по този въпрос. Едни твърдят, че викането е най-голямата глупост на родителите, а други го сравняват с физическото насилие. То създава много стрес у децата ни, което може да доведе до депресия или проблемно поведение. Знам, че то вреди, но какво друго можем да направим, за да се справим?
Професор по психология и детска психиатрия съветва да изпробваме нов метод. За да не викаме, когато детето не направи нещо, трябва да започнем да му даваме насоки как да го направи, а след това да го поздравим, че го е направил. Да, отнема повече време от това да му се караме, но е по-добрият вариант.
Реших да го изпробвам. Вчера преди лягане открих недовършено домашно на 15-годишния ми син с бележка от учителката, за да го довърши и предаде. Ядосах се, защото ми беше казал, че няма нищо за вършене. Усетих как гневът се надига в мен и искам да извикам, но направих друго. Поех си въздух и отидох при него. Казах му, че домашното му е добре написано, но трябва да го довърши. Целунах го за лека нощ и излязох, защото едвам се сдържах, за да не се развикам. Когато сутринта станах, го видях как го пише на масата в кухнята. След това стана, оправи си раницата, а аз го похвалих. Досега това не се беше случвало.
Да, наистина подейства и съм толкова радостна. Никоя майка не обича да вика на децата си. При мен имаше период, в който го правех, защото смятах, че имам по-голямо влияние върху тях, но ефектът не беше положителен. Това ме накара да променя отношението си, а това беше трудно.
Споделих на децата си, че не искам да викам повече, а тях предизвиках да не ме дразнят, на което се зарадваха изключително много.
Източник: diana
