Сборникът “Диви разкази“ на Николай Хайтов от 1967 година е преиздаван повече от 10 пъти в България, а разказите му са преведени на 28 чужди езика. Това е една от най-значимите му и популярни литературни творби и заедно с това оригинален поглед към бита и нравите на родопчани. Сред по-известните разкази трябва да отбележим “Мъжки времена“, “Засукан свят“, “Дервишово семе“, както и такива, които са и филмирани – „Козият рог“ (от 1972 и 1994), „Дърво без корен“, „Изпит“.
„Диви разкази“ в контекста на 60-те години чрез своето заглавие кореспондира с актуалния за времето на издаването си култ към дивото, необузданото, неопитоменото. От друга страна, сборникът не е само романтична естетизация на примитива. Николай Хайтов повествува за драмата на едно поколение и една земя, потънала в болка, както и за образи, неразривно свързани с недрата на Родопите като свещен център на тяхното битие.
Книгата е съставена от 17 разказа от първо лице – това са 17 истории за направениоткрития за човешкия живот и за света изобщо, прозрения за значимото и изключителното в индивидуалната съдба. Всяко своеобразно прозрение се трансформира в точка, към която Хайтовите герои винаги ще насочват погледа си.
Отделният разказ представлява и своеобразен портрет на конкретен тип човешки натури – всички тези портрети оживяват пред очите ни, сформирайки цялостната картина на едни „мъжки времена“ в един „засукан свят“, „когато се знае какъв трябва да бъде мъжът и каква – жената“ (Кръстьо Куюмджиев).
Представата за суровостта на вече отминалото (но незабравено!) време и призмата, през която авторът насочва читателския взор, е зададена още чрез първия разказ от сборника, чието заглавие непоколебимо се налага и като мото на всички следходни – „Мъжки времена“. Заедно с несъмнените битово-анекдотични и хумористични краски ясно се откроява романтичният ореол на бляна по душевна красота.
В разказа „Когато светът си събуваше потурите“, и не само в него, ярко и монументално стои двуплановостта, сблъсъкът и симбиозата между чисто битовото и екзистенциалното познание, изведено от него. Отделната съдба се откроява като низ от удовлетворения и отчаяния. Старият турчин Алито извежда сентенцията на битието, според която да си жив означава вечно да се обновяваш, да се променяш заедно със света: „Не е работата, майсторчета, в папуците и в обувките, а в света! Ако светът е започнал да си събува папуците – нема кой да го отбие, нито да го спре. Събува ли си, кай, потурите, той ще си събуе и папуците! Не се закачайте с обущарите, ами който е по-млад, да зарязва папуците и да се хваща за обувките!“.
Героите на Хайтов са в действие, в постоянна напрегнатост и очакване, в търсене и стремление. Могат да бъдат злодеи, разбойници, „ да изпаднат от човешкото общество, но във всеки един момент те са готови на някакъв страшен жест, на някаква съдбоносна постъпка, която разсича живота им на две и разкрива изключителна душевна мощ“.
Важно място в концепцията на книгата на Николай Хайтов заема разказът „Дервишово семе“, където дядото на осиротелия Рамаданчо решава да го задоми, защото „нямаше кой къщната работа да върши“. Юношата е лишен от личностен избор, друг (родът, традицията) гради като че ли идентичността му, задава начина на съществуването му в света: „За такива работи тогава не питаха, дето се жениха, ами старите си ги правеха сами.“
Най-съкровените мечти и желания на личността не са от значение за патриархалния социален модел. В него безспорен властелин е бащината воля, волята на рода. До деня на сватбата младият герой не знае нищо: „Годиха ме, жениха ме – това беше всичкото питане: Вапцани ли потури искам или сури?“ Момчето не знае за избраната му невеста – нито възрастта й, нито произхода й. Напълно недопустимо е дори съвсем невинното желание да я погледа – „Коя? Каква? – вечерта се чак разбра.“ Но цялата тази тайнственост, прикритост, забуленост на идентичността на младоженката прави още по-драматична предстоящата промяна – новата фаза в живота на Рамаданчо.
В „Дервишово семе“ темата за съхранението и продължението на рода е само един от проблемите. В повествованието се противопоставят гледните точки на света, натоварен с ритуални стойности, и света, изпразнен от такива – миналото и съвременността, традициите и липсата им.
Всеки разказ е история, синтезираща общочовешко познание. Отвъд чисто битовата си „фасада“ и анекдотичност те концентрират в себе си концепции за динамично променящия се живот и човека, който трябва да се промени заедно с него, за силата на любовта, за непоколебимостта на духа, за нравствените слабости и извисености на индивида…
Източник: spisanie
