Светослав Иванов: Във всеки от нас се крие по един малък Боян




Мисля си, че всеки от нас има мечти. Някои от тях са лични, други засягат средата, в която живеем, трети са свързани с обществото или пък със света. Четвърти преминават през някакъв катарзис, който ги настройва, така че да гребат от живота с пълни шепи. Стремежът на човека да променя и да върви нагоре е вечен. Той е в основата на нашата еволюция.

“По-бързо, по-високо, по-силно” – гласи универсалният олимпийски принцип, а Пейо Яворов пише: “Нагоре, към върха!” И с кърви нозете пътека бележат по урви, скали: човек – на орела той няма крилете, но ей го, надминал самите орли”.

Вече се досещате за какво и на кого е посветен този коментар. Много от нас не го разбират. Казват си – за какво му е на един човек да рискува живота си и да катери върхове? Аз също многократно съм си задавал този въпрос. Тази мисъл е абсолютно нормална. Но не нормалните променят света. Светът и върховете са за мечтателите, безразсъдните, неуморимите, безумнците, странниците и неразбраните. Те водят всички ни нагоре.

Именно техните мечти да са по-силни и по-високо сякаш хващат с невидима ръка всички нас и ни карат да мислим за неща, които са в разрез с ежедневните ни грижи, битовите ни проблеми или житейския ни комфорт. Безумците могат да бъдат наречени хора, които разпалват революции, или откриватели, учени. Повечето от тях са пили от собствените си отрови и са експериментирали върху себе си. Но всички те носят в себе си универсалния човешки стремеж да вървят по пътеката нагоре, към върха.

Може и да не го осъзнаваме, но във всеки от нас се крие по един малък Боян. Мечтател, който може би ще бъде подтиснат в годините, със съзряването, може да изчезне, или ще ви накара да направите подвиг, а може и да ви унищожи. Зависи как виждаме нашия собствен връх. Колко далеч е той, колко силно духа вятърът и колко студен и самотен е.

Ето ви отговора на въпроса “Защо?”… Защото така е устроен гледащият нагоре човек. Може би в друга област, но най-високите върхове са еднакво опасни и самотни. Може да не го разбирам, но сигурен съм, много от вас го усещат.

Как изглежда върхът? Само тези, които са били горе знаят. За Яворов, винаги еднакво далеч е небето. “Пустиня без ехо и зима всевечна и нощ без начало – и нощ безконечна”.

Но това е човекът. Вечно търсещ и неуморен. Устремен към личния си връх, личния си успех и към своята лична трагедия, която всъщност, никога не го е карала да се страхува.

Източник: Petel