„На почти седемдесет години изведнъж осъзнах, че никой не се нуждае от мен. Случи се така, че сега живея сама: децата отдавна са създали свои семейства и са заети с личните си дела. Преди го приемах нормално, но се случиха събития, които ми отвориха очите. Разбрах, че цялото време, което посветих на децата, едва ли ще се върне стократно. Останах вдовица, когато те бяха още впредучилищна възраст. Всичко падна на моите плещи, никой не ми помагаше. Имаше период, в който работих на две места в продължение на няколко години.
С много сили успях да помогна на децата да завършат висши учебни заведения, да получат добри професии и да могат да се реализират. След това им помогнах с внуците, дори пак влязох в ритъм. Помагах и финансово.
За съжаление всяка възраст си има своите особености. Натовареността покрай внуците ми дойде в повече и здравето ми се разклати. В резултат на това се озовах в болница за близо 10-тина дни. През това време дъщеря ми ме посети само веднъж, а синът ми изобщо не дойде.Когато ме изписаха, лекуващият лекар ме посъветва да не се натоварвам. Но децата отново ми доведоха внуците с молба да се грижа за тях, че те нямат време.
Разбира се нямаше как да откажа. Излизахме на разходки, готвех, чистех, помагах им в учението. Един ден обаче, просто не успях да стана от леглото. Обадих се на дъщеря ми, да ѝ споделя, тя ми каза да си извикам линейка. Помолих после сина ми да ме закара в болница, той каза, че е зает, че няма време, да си извикам линейка.
Отново се озовах в болницата без подкрепа. Този път останах по-дълго, исках да се отпусна, някак да успокоя мислите си.
Лекарят реши сам да потърси децата ми. Той им каза, че не трябва да оставам сама без надзор, че имам нужда от грижи. Тогава децата ми показаха колко съм важна за тях. Дъщеря ми отказа да ме вземе, въпреки че живее в тристаен апартамент. А сватовницата, майката на булката, вече живее в къщата на сина.
Да кажа, че душата ми е в смут, е малко. Мисля, че децата просто ме предадоха. За какво? Защо се отнесоха така с мен? Сутринта ме посети съседка от първия етаж, млада жена, също самотна майка. Видяла как ме карат с линейката, дошла да разбера как съм. Накрая избухнах в сълзи и ѝ казах всичко както си е.
Съседката каза, че ще ми помогне. Отказах, но тя ми сготви храна, даде ми чай. Взе пари от мен, отиде до аптеката и магазина. Напазарува ми. Тя ми помага от няколко месеца. Взима половината от пенсията, купува каквото е необходимо, приготвя ми храна. Останалите пари отиват за битови сметки. Ето как на стари години започнах да завися от непознат. Моите само въздъхват с облекчение, когато разберат, че има кой да ме гледа. И синът като цяло предложи да завещая апартамента за него, под предтекс, че всякакви … непознати се въртят тук. Господи, по-горчиви от целия ми живот сега са думите им. Какво и къде съм сбъркала? Живях за тях.“
Превод – Истинскиистории
