Този малък жест донесе буря в живота ми и ме отведе при истинската любов




Този малък жест донесе буря в живота ми и ме отведе при истинската любов.

С Марио се познавахме отскоро и, честно казано, не се разбирахме перфектно. Той беше мой колега – работеше в съседната стая и често се сблъсквахме пред автомата за кафе. Винаги ме дразнеше.

И аз не знам защо, но присъствието му някъде около мен (а той имаше неприятния навик да се появява зад гърба ми или пред очите ми сякаш от нищото) бе меко казано изнервящо.

Имах усещането, че ме дебне от бюрото си кога се упътвам към автомата или малката стая за почивка – и на мига идваше. Все се правеше, че е случайно, но ясно виждах лъжата в очите му. И така до момента, в който той залепи звучна целувка на бузата ми. „За късмет…“ – така каза.

Каквото повикало…

Не се усмихнах весело, не го погледнах осъдително, а директно му ударих един много як шамар. Той премигна няколко пъти и… просто забрави да си затвори устата от изненада. А аз гордо отметнах глава и отминах по пътя си, доволна от резултата. Най-после го бях поставила на мястото му. Бях събирала месеци наред яда си и вътрешно кипях от възмущение всеки път, в който той се залепяше за мен. Но все не намирах достатъчно смелост да реагирам по-остро.

А Марио от намеци или деликатност не разбираше. Той се интересуваше единствено от своите чувства (ако изобщо е имало такива) и искаше да постигне онова, което си бе наумил на всяка цена.

Неочаквана реакция…

По-странна бе реакцията му на следващия ден. За първи път той пропусна да застане до мен, когато си вземах кафе от автомата.

Мислено благодарих на всички светии, за които се сетих в момента. Когато минах покрай стаята му (а вътрешните ни стени са от стъкло и всички виждат всичко), той ледено ме изгледа и отново заби поглед в компютъра си. Тайничко се поздравих за успеха.

Уви, радостта ми бе кратка! В обедната почивка се засякохме в стаята за отдих и минавайки покрай мен, той просъска, че ще си получа заслуженото. Изобщо не ми пукаше за него – не бе важен човек за мен. За съжаление, бе най-добрият приятел на шефа. И последиците не закъсняха.

Без работа и без перспективи…

Час по-късно шефът ме привика в кабинета си и, без много обяснения, ми заяви, че фирмата няма нужда от мен. Толкова години им бях изкарвала немалко пари, а сега – заради едно криво разбрано приятелство, се оказах на улицата. Още по-лошо – връчи ми заповед за уволнение, в която се изтъкваше конфликтният ми характер, несправяне със служебните задължения, лоши взаимоотношения не само с колегите, но и с партньорите на фирмата, и… сексуално посегателство над колега. Онемях от възмущение.

Аз бях потърпевшата, не друг. Опитах да обясня, но шефът ми отказа да ме изслуша. Каза, че ако искам, мога да съдя фирмата, но от това нищо няма да излезе, защото има достатъчно свидетели. Сигурна бях, всеки щеше да си пази своето място. Останах без работа и по-неприятното – с лоша характеристика, която ми затваряше много врати.

Не се дадох на депресията!

Вместо да се затворя у дома и да страдам, реших, че трябва да се измъкна от калта максимално бързо. Започнах да си търся работа по специалността, но навсякъде удрях на камък. Освен лошата характеристика, бившият ми вече шеф се беше постарал да поразкаже за мен разни неистини в съответните среди. И никой не искаше дори да разгледа моите документи. Тогава реших, че се нуждая от друга стратегия.

В един слънчев ден седнах на терасата на апартамента под наем (може би щеше да се наложи скоро да го заменя за по-евтин), извадих тефтер и започнах да записвам всичко, което бих искала да опитам, преди да навърша 70 години. Някои от мечтите ми бяха странни, други – щури, трети – забавни, четвърти – креативни. Разгледах ги внимателно още веднъж и на друг лист отделих онези, които можех да си позволя в този момент, за да запълват дните ми, докато си търся работа.

И така попаднах в курса по латино танци. Винаги съм искала да науча стъпките на меренге или салса, но или нямах достатъчно време, или нещо друго. Курсът не беше скъп, можех да го платя, а и щеше приятно да ме разведри. За щастие, уволнението ми даваше възможност поне да получавам някакви средства от бюрото по труда.

Надявах се като мине малко време, евентуалните ми работодатели да преосмислят и да ме поканят все пак на интервю. Така че сега бе идеално да се науча да танцувам. Още първият урок ме спечели завинаги.

А инструкторът по танци ми открадна сърцето от пръв поглед. Толкова въздействащ мъж не бях срещала досега. Не бе от онези лъскави красавци, по които всяка жена се заглежда. Но имаше такава харизма, че сигурно всички жени в курса въздишаха по него.

Влюбих се, и то сериозно! Малко се плашех от чувствата си, досега толкова силно не бях желала мъж. Асен – така се казваше инструкторът, се държеше приятелски с всички, но и достатъчно дистанцирано, за да не си позволи никоя от нас да флиртува с него.

Каква бе изненадата ми, когато една вечер той ме настигна навън и притеснено ми предложи да се видим някой път след танците на кафе, стига да искам. Канеше ме на среща. Идеше ми да се хвърля на врата му. Разбира се, че се съгласих. Та аз само за това мечтаех. Срещнахме се, пихме кафе и още същата вечер правихме любов. Асен призна, че се влюбил в мен от мига, в който съм прекрачила прага на залата, но нямал смелост да признае чувствата си. Признах му, че и моята любов към него е от пръв поглед.

Защо целувка за късмет?

Сега съм леко благодарна на Марио. Ако не беше онази открадната целувка и моята реакция след нея, нямаше да ме уволнят и никога нямаше да се запиша на латино танци. Което означава, че нямаше да срещна Асен. А точно Асен се оказа моята голяма любов. Сега сме семейство, аз съм бременна и очаквам най-важната роля в живота си – да бъда майка. Имаме и планове за после. Решихме да направим свой клуб по латино танци. Те се оказаха другата ми страст и смело реших да се превърнат и в моя професия.

Виолета, София

Източник: novinibg