Цитатите за българската бойна слава, от които ще ти настръхнат косите

Материал на “Българска история” – www.bulgarianhistory.org

Малко неща могат да накарат нашия народ да се гордее така, както постиженията на Българската армия. Всеки път, когато чуем това словосъчетание, нашето съзнание се изпълва с картини на славни победи и героични подвизи. Замисляме се за невероятните изпитания, на които са подложени хилядите мъже и жени, влели се в редиците на войската на нашето отечество. Иска ни се да знаехме имената и историята на всеки един от тях.

През вековете българският войник удивлява със своята издръжливост, устрем, воля, сила и чувство за дълг. Воден от святата цел да служи на своя народ, той многократно се доказва като защитник на родната земя и борец за просперитета на българската държава.

Родни и чуждестранни кореспонденти от бойните полета пишат с възторг за успехите на българския воин, за неговата доблест и необикновена воля. Много често тези разкази описват ситуации, при които победата на българското оръжие изглежда малко вероятна.

Разказите обаче са безполезни ако не се предават, ако силата на тяхното съдържание не преминава от една епоха в друга, за да се обезсмърти. Затова в настоящия материал ще ви запознаем с десет цитата, които намаляват дистанцията на времето и ни доближават до някои от най-славните моменти в историята на българската армия.

 Битката при Булаир, Балканската война

„Странно усещане изпитвате, когато се грижите за тези храбри български войници, някои от които ви казват: „Излекувайте ме бързо, за да се върна на бойното поле, изпишете ме докторе, раната ми е незначителна, а аз искам а се върна веднага на поста си“. Те са спокойни, невъзмутими, нерядко твърде устойчиви на страданието, много от тях отказват да бъдат приспивани и предпочитат да понесат болезнените операции без успокоителни.“

Из впечатления на белгийския професор по медицина д-р Октав Лоран от ранени български войници по време на Балканската война.

„Никога няма да забравя един българин. Войнствено лице, с огромни мустаци, напомня старинен войвода. На гърба му – три пушки, на пояса – няколко чанти с патрони, в пояса – около седем пистолета и ятагана. На коня си вози ранен, като старателно го придържа на седлото да не падне. Оказа се, че този българин тръгнал да събира оръжието на убити турци, но тъкмо натоварил коня си, когато видял ранен руснак. На бърза ръка преместил всичко върху себе си, сложил ранения на седлото и го докара на 6 версти до превързочния пункт.“

Из спомените на руския офицер Василий Иванович Немирович-Данченко, участник в боевете на вр. Шипка.

„Заключенията и оценките ще дойдат по-късно, но бих искал, казвайки сбогом на войниците, на чиито героизъм бях свидетел, да повторя, че най-хубавото, най-възвишеното във водената от България война срещу Турция беше чувството за единство, което движеше всички мъже в армията. Целият народ бе взел оръжие за осъществяването на вековен идеал. Националната вяра доведе победата…“

Репортаж на френския журналист Рьоне Пюо, военен кореспондент на вестник „Льо Тан“ през Балканската война.

„От 20 т.м., в който ден аз докладвах за последен път най-покорно на Ваше Кралско Величество по българския въпрос, обстановката на Балканския полуостров напълно се промени в резултат от победата на българите. Вече се касае не до това, да се запази София от навлизане на сърбите, а да се попречи на княз Александър да окупира Сърбия.“

Из доклад от граф Лерхенфелд до крал Лудвиг II Баварски за обстановката на Балканите в резултат на българската победа над Сърбия и хода на посланическата конференция в Цариград, Берлин, 27 ноември, 1885г.

„Щом се пръсна прокламацията, българският войник сякаш доби крила, той не отиде – той хвръкна към сръбската граница. Полетя към тази граница всичко, що носеше българско сърце и храбра душа и се озова пред нападателя, който беше влязъл няколко километра в българската държава и завзел градовете: Трън, Брезник, а Видин заобиколил. Всички се решиха да умрат или отпъдат врага, който тъй хайдушки беше навлязъл в отечеството ни.“

По сведения на свещеник Петко Франгов за народната мобилизация след обявяването на Сръбско-българската война чрез манифеста на княз Александър Батенберг.

„Когато ни мобилизираха и изпратиха на Балканите, всички тръгнахме с радост, че ще направим една приятна военна разходка и ще се върнем окичени със слава. Ние смятахме, че ще извоюваме лесна победа срещу българите, но горчиво се излъгахме. При Дойран срещнахме противник, който се би с изключителен героизъм и себеотрицание.“

По сведения на неизвестен британски офицер

„Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотина наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос“.

Из разказа на Жер Оливие, френски сержант от 54 Колониален полк за войната срещу българите в Македония, 1916г.

„Цялата слава на първия ден принадлежи на шепа орловци (орловският полк – бел. от мен) и на българските дружини, между които имаше 500 души, доведени само преди три дни, истински новобранци. Значителна част от героите на Стара Загора и подбалканския преход отдавна лежи в гробовете на долината на Тунджа. Сегашните опълченци са току-що обучени младежи, но достойни продължители на своите предшественици.“

По сведения на Василий Иванович Немирович-Данченко , първият ден от боевете на Шипка.

„Тези атаки с щикове винаги биваха съпровождани от музика, като най-често се изпълняваше националният химн “Шуми Марица”. Бендерев поставяше дори музиката начело на колоната и нападаше толкова яростно, че накрая сърбите побягваха само като чуеха музиката на Бендерев. Много журналисти дори отбелязаха, че никога – както по време на тази война – не бе звучала толкова музика на бойното поле.“

Из спомените на Адриано Колочи Веспучи, италиански учен и политик.

„Според единодушното свидетелство на всички, включително и на турците, партизаните се сражавали във всички битки с мъжество, каквото никой не е допускал у българите. А тези от тях, които били ранени и попаднали в плен, проявили голяма твърдост и патриотизъм в съда. Осъдените пък на смърт не само запазили докрай пълно присъствие на духа, но дори по пътя към мястото на екзекуцията се обръщали към народа със съвети да не унива за това, че ще ги обесят, защото след тях ще дойдат много повече със същата свята цел – да се сражават за правата на народа.“

Из доклад от Н.Геров до Н.П.Игнатиев в Цариград относно четническото движение и неговата роля за повдигане националния дух на българския народ, Пловдив 21 август 1868 г.

„Буря от картечен огън отнесе гърците от дясната им страна, в неконтролиран безпорядък. Сражавайки се в лабиринт от вражески телени мрежи, шотландците биваха унищожавани, техните флангове сразявани под ужасен продолен огън. Батальон от Източен Ланкаширски полк опита да се придвижи в подкрепа. 65-та бригада започна друга отчаяна атака на „Pip Ridge/хребет Пип/връх Дуб“. Разбитите останки на две бригади бяха вече в остъпление, оставяйки повече от половината, убити, ранени или безследно изчезнали. Ние вече бяхме претърпяли 3,871 жертви в битката при Дойран. Нашите войници не бяха в състояние за каквото и да е усилие.“

Из сведения на неизвестен британски войник от 28-ма британска дивизия.

Харесвате дейността ни?

„Българска история“ е изцяло безплатна образователна платформа с ежеседмично допълване на съдържанието. Нашата мисия е да превърнем историческото познание в достъпно и увлекателно, а през последните 5 години доказахме, че това е възможно.

Източник: Bulgarian History