Шкембе чорба – вълшебната отвара на боговете (по многомилионен действителен случай)




Шкембе чорбата премазва поезията в съревнованието за въздигане на човешкия дух над посредствеността. Тази супа от животински нечистотии разчупва бледото ежедневие, стимулирайки съзнанието ни да търси значимите неща в еднообразния човешки свят.

Примерно приятелката ви е оставила заради някакъв с подстригани вежди, дето от една бира седем пъти пикае. Вечерта естествено се напивате като някой калкан, оповръщате половината апартамент и си лягате у клозета в поза драна кукумявка на плаж.

На сутринта… не ви се живее… но не заради изгубената любов. Главата кънти, червата са вдигнали предателски бунт, слюнката ви смърди на обществен нужник (на който са спрели водата преди седмица), ръцете треперят, белият ви дроб се е свил на изсъхнал парцал от цигарите, а черният почива в мир. Тотална безнадеждност.

Но има Бог. Той тихичко се вмъква в мозъка ви и внезапно почва да крещи: “Ей, лайнар, разкарай тия вонящи дрехи и отивай да сърбаш шкембе, тъеа у смотаняка”. Бог е мъдър и прозорлив (защото също се е напивал като глиган).

Светкавично къпане и сте в кръчмата с такси (ако шофирате с Астрата, ще ви дават по новините). Влизате в заведението и поръчвате на възрастния сервитьор: малка водка, наливна ледена “Ариана”, шкембе, две пукани люти чушки и препечен хляб.

Изпитвате умиление от поръчката. Всичко пристига заедно – сякаш природата на сътворението се грижи за вас. Първи хапки, първи глътки… врялата лоена течност омешана с чесън прониква в стомаха ви… там чрез космически метаболитни сношения, се настанява в кръвта, а тя носи миризливите хранителни вещества до мозъка ви.

Екстаз на съществото, триумф на самочувствието. Доволно сте се наяли… вече всичко функционира… появява се мозъчна активност и си казвате: “Доставих си една малка радост, ще си намеря и други малки радости, а после и голяма.

Нека произволно избраният ни герой да си ти и да имаш отвратителен шеф – дебел, мазен и глупав, с уста смърдяща на междучатално пространство.  Да си представим, че работиш в офис на голяма фирма и босът те тормози непрестанно.

Не стига, че любимата те разкара подло, ми по цял ден трябва да се разправяш с тоя гъз. Колегите ти са пълни мишоци и само пърхат около началника, с цел да му целунат тлъстия сополив задник – “господин Врабчев, много хубава прическа” (той има пет косъма на главата); “шефе, страхотна риза” (купил я за два лева от килото и я изпотил стабилно); фактуристката Петя му вика, че имал много хубава усмивка, а зъбите му са жълти с парченца шницел връз тях, напише ли някоя простотия у “Фейсбука”, целият офис го лайква, ръсейки бездарни коментари отдолу и т.н.

Вършиш си съвестно работата, но заплатата винаги е по-малка от тази на подмазвачите. След работа сядаш самотно в кварталната кръчма, защото не ти се говори с никой.

Голяма сливенска перла с шкембе чорба. Докато си слагаш чесън и лют пипер от захабените съдове, си мислиш, че животът е една простащина, че е нещо неутолимо тъпо, което трябва да изтърпиш до край. Отпиваш, сърбаш. Пак. И пак.

Леко започваш да усещаш, че да си жив, не е чак такава загуба на време и пари. Няколко от чакрите ти се отварят и с изненада разбираш, че не ти е толкова зле – шкембето и ракията са се просмукали в същността ти.

Спира да ти пука за другите, искаш да се забавляваш (всъщност само веселбите, ще ти останат). Вкъщи правиш купон сам със себе си – музика, домашнярка, доматен сок, мислиш си за Надя, но болката я няма, сещаш се, че утре си на мизерната си работа, но ти е все тая.

Зловещата сутрин идва – пак си на бачкане. Върховна идиотщина. На път за службата те блъска трамвай, който ти е отнел предимството и закъсняваш (от Астрата вече нищо не става).

Врабчев те хули пред останалите, а после представя новата си малоумна идея за реорганизация. Стоиш прегърбен и отпуснат – няма смисъл, смисъл няма. Изведнъж хващаш шефа през рамо и пред всички му казваш с твърд тон: “Врабчев, деба нещастника ти, деба”. Биеш един шут на стария си компютър и напускаш.

Пак си в кръчмата. Вече нямаш кола, любима и работа. Все ще изкараш няколко месеца в квартирата, имаш си буркани и ракия от село. Поглъщаш животинския стомах, а той пълни твоя с усещане за свобода – няма противно бачкане и детински прищявки, няма кръстовища пълни с олигофрени.

Остава само вярата в теб си. Сам и ненужен никому, но независим. Шкембе чорбата те хваща за ръка и с усмивка те измъква от блатото на примирението. Решаваш, няколко дни да се отдадеш на спокойна почивка.

Но как да стане?! В блока кипи денонощна активност. Чичо Петьо от седмия пил три ракии и решил да слага шкафовете на жена си в 11:30 вечерта – бургии, чук, трион, викове на умряло като го удари някоя вратичка по главата.

Комшиите отляво имат гости – чалга, безбожни крясъци, единият гост целунал домакинята в клозета, псувни, бой, полиция. Тези отдясно са на почивка и са оставили дъщеря си тинейджърка сама. Естествено тя организира купон – пак маанета, пиянско припяване, секс с извращения на висок глас, някакъв от компанията иска да се самоубива, щото му се бъгнал “Фейсбука”.

През деня не е по-различно – градят се тераси, събарят се стени, някой реже винкели, пеленачета врещят, семейни скандали, битови злополуки, второкласник се учи да свири на гайда…

Пред блока също е интересно – на две места се режат дърва, извършват се автомонтьорски услуги, има сватба, а един човек със звънец продава мляко… И така целогодишно.

Един ден тъкмо си хапнал от супата на Бог (той друго не яде), купил си две гумени бири и се прибираш дом. Миришеш на чесън, пот, ракия, но не ти пука. Чакаш нетърпеливо скапания асансьор… офф… някой идва. Влизате.

Тайничко поглеждаш спътничката си – изумително момиче, няма грим и е облечена прилично, но чарът и те прасва в гърдите, като снайперистки куршум на открито.

Неочаквано ти среща погледа, а ти сконфузен почваш да си разглеждаш ключовете, сякаш сефте ги виждаш. “Кольо, аз съм Снежка от деветия, не ме ли помниш” – изненадващо проговаря извънземната.

Чудиш се как да отвориш шкембяната си уста, но накрая изтърсваш: “Мно’о си пораснълъ, ма.” Тя излиза, но задържа вратата и казва весело: “Кольо, ти нали завърши английската, ще дойдеш ли да ми помогнеш с времената у нас?!”

Гледаш глупаво като някой тебешир и казваш “Не”. Тя разочаровано пуска дръжката, а ти сам се ругаеш. Установяваш, че си пълен глупак и бездарник. Също си мекотело, страхливец и ебем ти балъка.

Как можа – шефката на богините те вика у тях, а ти се държа като санитар идиот в атомна подводница. Пиеш бира – мислиш за нея, миеш чинии – мислиш за нея, гледаш филм – пак за нея мислиш.

Вечерта идва… лепнещото безразличие също. Шум – някакъв от втория ще се самоубива с бъркалка за яйца (с нож му било некомфортно). Слизаш долу да се разсееш. Полицаите сеирджии вече са пристигнали. Има нещо смущаващо в тълпата.

Дразниш се, но почти веднага разбираш, какво те обърква – тя върви към теб с усмивка от зъби и медоносни очи. “Дай една цигара”. “Разкарай се малката и на колко години си, че да пушиш” – използваш умело случая, да разкриеш възрастта ѝ.

“На шестнайсет, ела да пушим на оная пейка”. Неохотно тръгваш. Даваш цигара. Сядате. Тя цепи направо – от малка (сякаш е много голяма) била влюбена в теб и изгаряла, като те види.

Обясняваш й че ти изгаряш, ако направиш нещо неразумно. Мълчите. Разправията пред входа приключва с едно извадено око от бъркалка след несръчно падане от тераса.

Вие още стоите на тъмната пейка. Сърцето ти прави повече обороти от вал на газо-турбинен двигател. Леко я обръщаш и виждаш сълзите. Викаш си “ебал съм му майката” и я целуваш.

Устните са чудно напукани и нежни, езикът е хлъзгаво свеж, вкусът на момичето е ненадминат – толкова бистър и чист.

Oще от Никола Крумов може да прочетете във “Фейсбук” страницата му.

Източник: highviewart