Даниел Шекерлетов е студент, който учи в Германия, възприема себе си като формиран в европейски ценности човек, но и такъв, който обича и иска да помогне на България да се развива. Още в интервюто на един „зрял студент“ в следващите редове:
Би ли се представил накратко?
Казвам се Даниел Шекерлетов, на 26 години съм, бакалавър съм по политология от СУ „Климент Охридски“, в момента съм пред завършване на магистърската си степен по антропогеография в университета в Тюбинген, Германия.
Защо избра да следваш извън България?
Когато направих избора си за бакалавърското си образование в България, го направих съвсем съзнателно. Исках да уча, да се развивам, да живея в България. Не съжалявам за този си избор: следването в България ми донесе много, изградих контакти с много хора, с които бих искал да работя в бъдеще, имах някои чудесни преподаватели, научих чрез собствените си наблюдения много за същината на обществените и политическите проблеми в родината ни и какво е нужно да се направи, за да се постигне качествена промяна. Това са знания, които не могат да се придобият само от учебниците и които щеше да трябва да придобивам на един далеч по-късен етап, ако бях изкарал цялото си обучение в Германия.
За магистърската ми степен (която по мое мнение е „истинското следване“, защото оформя професионалната квалификация на един човек, докато бакалавърската степен е предимно фундамент) реших обаче да уча в Германия. Решението ми беше логично, защото като ученик години наред съм живял в Германия и езикът и културата на тази страна са ми много познати. Бях приет със стипендия в Тюбинген, едно от най-традиционните и важни средища на немското висше образование. Наистина качеството и системата на обучение, материалната база, реномето на учебното заведение и т.н в един такъв университет са на съвсем друго ниво.
Какъв е животът на един млад студент в Германия?
Аз може би вече не спадам към тази категория, а към тази на зрелите студенти. Животът в университетски град като Тюбинген предлага всичко, каквото би могъл да иска един студент: красив и пулсиращ стар град с много заведения, студентски живот с много различни идейни и културни нюанси, среда, пропита от академична история, богата и уютна библиотека. Част от чара на Тюбинген е, че макар и да има страшно много студенти, всъщност е малък град. По този начин човек може и да се оттегли и да се посвети на четенето, когато се налага. При моята дисциплина нещата са такива, че освен задължителните предмети, имам голяма свобода за това как да оформя останалата част от учебния си план, за да събера всички нужни кредити. Така мога да се занимавам в голяма степен с неща, които са ми интересни лично на мен, но в някаква степен излизат от тясната антропогеографска тематика, като например научна политика, иновации, стратегическо планиране и т.н.
Смяташ ли да се върнеш у нас, след като завършиш?
Да. За мен емиграцията не е опция. Не може всички просто да си тръгнем.
Знам, че ти много добре следиш какво се случва в страната от гледна точка на политическата обстановка. Последните резултати от изборите как звучат на твоите млади приятели зад граница и на теб самия?
Като умерено позитивно оценявам формирането на правителство, което е с евроатлантическа ориентация и заявява реформаторски амбиции. Затруднения обаче могат да дойдат от засега недостатъчно ясно очертаните приоритети и от нестабилното парламентарно мнозинство, което се налага да бъде крепено от политически сили, зад които не е ясно кой точно стои и какви цели имат. Това в комбинация с и без това угнетената атмосфера през последните две години и прилагането на най-нисши средства в политическото противоборство може да осуети постигането на тази стабилност, от която България толкова има нужда. Правителството трябва да преодолее тези предизвикателства, ако иска да извърши закъснелите реформи в редица сектори и да възстанови доверието в дееспособността и искреността си сред европейските ни партньори, което толкова безотговорно беше прахосано.
Като тревожни мога да оценя тенденциите за спад на избирателната активност, и то за очевидно важни за страната избори, което утвърждава значението на купения и контролирания вот и засилването на антисистемния и антидемократичен вот, белязано от фрагментиране на парламентарно представените партии.
Колкото до приятелите ми зад граница- резултатите от изборите сами по себе си няма да ги накарат да се върнат да живеят в България. Всичко друго в тази връзка е без значение. Само конкретни реформи и резултати могат да спрат българите да бягат в чужбина.
Кое от политическия живот у нас ти се струва нелепо и има ли нещо, което пък да ти дава надежда?
Самата същност на българския политически живот е дълбоко абсурдна. Абсурдът е оръжие, инструмент, функционална необходимост за постоянна деморализация на народа с цел неговото контролиране. Докаран е дотам, че субекти на родната политическа сцена да могат напълно открито да се застъпват за интереси на чужди държави и да се представят за патриоти. Други пък са или искат да се превърнат в нищо повече от корпорации, фирми, които гледат на гласовете на избирателите си като капитал, от който се черпи добавена стойност за обществени поръчки, постове и неформално влияние. Посоката, в която тези субекти могат да тикат страната ни, за да задържат позициите си в политическото надлъгване е само надолу и то с цената на все по-задълбочаваща се обществена дезинтеграция и опошляване на политическия диалог в името на постигането на краткосрочни цели.
Това си пролича особено много покрай политическите противоборства през последните две години, когато бе задействан целия подставен медиен и политически апарат за разпространяването на пошла антиевропейска пропаганда. Огледайте се и ще видите разделението на българското общество по линията на безброй вектори; безсилието ни като колектив изригва в ирационално ожесточение спрямо другия. Като се замисля с какви надежди за България и от каква изходна точка са тръгнали моите родители преди 25 години и докъде сме стигнали сега, ме плаши да обрисувам възможните сценарии за България след още толкова години. За всеки случай, ако нещата продължават така, тоталната социална и частичната териториална дезинтеграция на страната ни не са изключени. Напротив, те биха могли да се случат по-лесно и бързо отколкото предполагаме.
Как ти изглежда България, когато си в чужбина за толкова дълго време. Зад граница понякога родината ти става по-мила. Има ли разлика за теб – когато беше тук и когато си в Германия?
България ми е все така мила, просто от чужбина човек понякога го наляга носталгията- липсват му семейството, приятелите, местата. Иначе нещото, което се променя във възприятието ми спрямо България е, че от друга държава имаш една постоянна директна база за сравнение спрямо конкретната ситуация, в която живееш и новините от България, които достигат до теб. Контрастът спрямо ритъма и проблемите, които в Германия са на дневен ред е голям и по този начин проблемите в България изглеждат още по-абсурдни и възмутителни. Често искрено се вбесявам, а понякога си представям как се опитвам да обясня на някой от немските си приятели цялата ситуация при нас. За радост не се ангажирам да го правя.
Какво би искал да направиш за България, ако имаш такава възможност?
Вече се опитвам да правя нещо за България. Според възможностите си се занимавам с обществена дейност, надявам се в бъдеще след завръщането си в България тези занимания да се задълбочат.
А кое е това, което най-много ти липсва от България?
Усещането за родина, за дом.
Мислиш ли, че е възможно тук нещата да се променят така, че да не е нужно да си политически послушен или да имаш важни роднини и приятели, за да имаш добра работа, например?
Естествено, на теория всичко е възможно. Такова развитие ще остане обаче слабо вероятно, докато не си отговорим честно на въпроса как се стигна дотам, че политически, семейни и лични протекции да определят в преобладаваща степен как ще протече професионалният път на един млад човек в на практика всички държавни отрасли- национални и общински институции, съдебна система, та чак до частните, но силно обвързани с политически интереси медии и бизнес, работещ предимно чрез обществени поръчки. Тази система, този разширяващ се дяволски затворен кръг не се е пръкнал от само себе си; обвинителното сочене с пръст към отвратителната гротеска, наречена българска политическа класа като основен катализатор на това състояние е оправдано, но неизчерпателно. В някаква степен то даже е удобно извинение, защото отклонява вниманието от цялостната картина. Истината за мен е, че за съжаление голяма част от българите активно съучастват в изграждането и утвърждаването на този модел до степента той да се превърне в неделима част от общественото ни битие.
Хората, които го ненавиждат са много, тук няма спор, проблемът е, че хората, които са готови активно и целенасочено да се борят срещу него са малко. Незачитането на моралните и законови правила като норма е вероятно най-широкият обществен консенсус в България- той преминава през всички социални, професионални, възрастови, образователни, етнически и др. групи. От източването на една от най-важните банки в държавата на най-високо ниво до битовия рушвет за длъжностното лице, злоупотребяването с държавата като инструмент за постигането на лични цели ни заобикаля отвсякъде дотолкова, че на практика не е възможно да живееш активен живот без в лично качество да се сблъскаш с някаква форма на корупция или конфликт на интереси, а за случаите от новините да не говорим.
В такава среда, в която цели министерства се създават като корупционни схеми, много хора не просто се примиряват, че трябва да разполагат с връзки или да направят някакъв морален компромис, те изначално очакват именно това, защото възприемат реализацията си не въз основа на интелектуалния и образователния си потенциал, а като това да станеш брънка от някаква корупционна схема. В политическата теория има два термина- „state capture“ и „regulatory capture“; и двата в различна степен описват подмяната на суверенитета на една държава с групови/сенчести икономически интереси чрез овладяване на институциите ѝ. За да не се стигне до това, българското общество трябва да е решено да води постоянна битка. Когато осъзнаем, че опитите за спасяване поединично не водят до никакво спасяване, тогава този модел ще може да бъде отслабен. Колкото повече време изгубим, толкова по-мрачни ще стават перспективите.
Граждани на света ли сме – това вътрешно усещане ли е за теб и възможно ли е всъщност?
Отнасям се със скептицизъм към този израз, защото ми звучи самоцелно, а зад неговата извисена фасада често прозират суета и желанието за бягство и отмъщение. Когато някой се определи като гражданин на света, той обикновено си се представя като гражданин на света на Париж или Ню Йорк, не като гражданин на света на Газа, Дака, Дарфур или Северна Корея. По този начин светът бива въобразен/възприет като едно весело и неособено ангажиращо пътешествие, като лента от взаимнозаменяеми острови на емоционалното и материално благоденствие, в която „гражданинът“ се самоинсценира като културно универсален, живеещ лайфстайл на необвързаността.
Обратната страна на понятието „гражданин на света“ е понятието „вътрешна емиграция“, чието възникване се корени в гузното извинение на част от немския елит за примирението му с престъпния националсоциалистически режим. Хората в България, които използват този израз днес, го правят дори с голяма доза кокетност и цялата горчива ирония на това остава скрита за тях. В българския контекст това означава: „Аз не искам да погледна в очите факта, че България не е само центърът на София, центърът на Пловдив, центърът на Варна, Копривщица, Созопол, Рилският манастир. Аз не искам да ме занимават с това, че днешна България са също обезлюдените села, постиндустриалните руини, капсулираните етнически общности, феодално поробените професионални съсловия, порутените панелни гета, Столипиново, Студентски град.
Аз искам да съм продукт само на първото и по никакъв начин да не влизам в досег с второто, това мен не ме касае.“ Но та нали тези чудовища изобщо възникнаха заради съня на нашия разум! Тезата за „двете Българии“ (която особено често почна да се чува покрай протестите от миналата година, но винаги я е имало) не е нищо повече от сполучлива метафора, но за много хора е обективна реалност, самоизпълняващо се пророчество, което оправдава собствената им апатия и отказа от участие в обществото. Отчаяно втренчени в „нормалността“ (колко безсъдържателна дума, когато „нормалност“ все повече означава точно обратното!) като някакво идеализирано състояние, ние на практика се отказваме от постигането ѝ във все по-големи географски и социални територии.
Но докато дотук отговорът ми съдържаше само критичния прочит на понятието „гражданин на света“, а именно като претенция, то сега ще опитам да го обхвана като идеал/идея. В такъв смисъл аз разбирам космополитизма като обща етична и ценностна рамка, като споделена отговорност към ближния и към планетата като нашия общ дом, изправен пред огромни предизвикателства. Това обаче не означава, че собствената национална идентичност трябва да бъде неглижирана или забравена. Напротив, макар да съм прекарал почти половината от живота си зад граница и да формирам в себе си силна европейска идентичност, това не ме прави по-малко българин. Моята българска идентичност е фундаментът, изходната точка, от която аз винаги изхождам. Не отрицанието, а взаимното уважение и надграждането са ключът. Защото истински граждани на Европа или на света можем да бъдем само тогава, когато преди всичко сме истински граждани на България.
Какви са твоите идеали?
Бих обобщил с една дума, за да не звучи високопарно – хуманизъм.
Източник: mediacafe
