Бях едва на десет години, когато ужасна катастрофа ме направи инвалид завинаги. Две години по-късно майка ми се разболя и почина, оставяйки ме единствено на грижите на баща ми. Живеех като затворничка, но се стараех да се развивам интелектуално. Занимавах се с творчество, общувах и с много хора във виртуалния свят. Един ден непознат мъж ми написа „Здравей“, и така в живота ми влезе човекът, който ме накара да повярвам, че и аз – момичето в инвалидна количка, заслужавам щастие.
Той се казваше Андрей и работеше в голяма търговска компания. Всяка вечер двамата си пишехме, споделяхме си как е минал денят ни, но въпреки доверието, което имаше между нас, не намерих сили да му призная, че съм инвалид. На моята страница имаше само една снимка, на която се виждаше единствено лицето ми. Много скоро нашите срещи станаха важна част от скучния ми и монотонен живот. Нямах търпение да пусна компютъра и да видя дали Андрей ми е писал.
Бавно, по-бавно, започнах да се влюбвам в чаровния ми виртуален приятел.
Мисълта, че той не знае истината за мен, жестоко ме измъчваше. Не се решавах да призная, че не мога да ходя, защото се страхувах, че ще го загубя. Дълбоко в себе си бях убедена, че никой мъж не би обичал момиче в инвалидна количка. Но три месеца след запознаването ни, Андрей започна да настоява да се срещнем.
Колкото повече отлагах, толкова повече той упорстваше. Една мрачна есенна вечер някой позвъни на вратата. След малко баща ми почука на стаята ми и силно извика: “ Елена, търсят те.“ А аз, седяйки в инвалидната си количка, излязох на коридора, но ръката ми замръзна на място, когато видях Андрей на прага с букет цветя. Внезапно лицето му пребледня, букетът падна на земята, и той напусна апартамента ни.
Очаквах подобна реакция, затова се обърнах и мълчаливо влязох в стаята си. След няколко минути някой почука на вратата. „Татко, не ми се говори сега“, – възкликнах уморено. Но вратата се отвори и пред мен застана Андрей с голямо плюшено мече. Усмихваше се, а от очите му струеше безкрайна любов. Шест месеца по-късно се оженихме. Щастлива съм и вярвам, че съпругът ми е Божията награда за всичките ми мъки и болки, за загубите и страданията, които преживях.
снимка: интернет
Източник: lichna-drama
