Историята, която ще ви разкажа се случи в зората на т.нар. демокрация. По онова време хората постоянно тичаха след много неща. Тичаха от магазин на магазин за телевизори, за перални машини, за дрехи, за банани и за какво ли още не. И аз бях от тичащите, но една вечер случайно срещнах погледа на едно момиче, с което се разминахме по тротоара на една от централните градски улици и този поглед се заби в съзнанието ми като пирон в меко дърво. От този момент спрях да тичам за всичко друго и започнах да си мисля само за нея. Непрекъснато! Цяла нощ и през цялата седмица. Минаха цели седем дни и все същото.
И на осмия ден пак си мислех за нейния поглед и така се бях отнесъл, че въобще не забелязах автобуса, който ме задмина. Погледнах напред, чак когато чух острия звук на неговите спирачки и видях, че е с номера на който трябваше да се кача. Веднага се затичах, към спрелия автобус, но в същия миг зад гърба ми се обади един силен и много ясен мъжки глас:
– Младеж! Спри! – извика гласът и аз се заковах на място. Мигом се обърнах по посока на гласа и видях един строен и добре облечен възрастен мъж. Господинът бе в доста напреднала възраст, но не и прекалено стар. Видът му бе безупречен. Беше облечен в скъп и много качествен тъмно син костюм с бяла риза и добре подбрана вратовръзка. Изглеждаше на около седемдесет и нещо.
– Какво има? Изпуснах си автобуса! Защо трябваше да спирам? – озадачено и малко сърдито го попитах аз.
– Уважавай себе си! Никога, след нищо недей да тичаш! Особено след автобус и не дай си Боже след някое момиче. Имай достойнство! Спокойно изчакай да пристигне следващия автобус. И с мадамите е същото. Като видиш, че някоя ще замине, никога не тичай след нея! Изчакай малко и ще видиш, че съвсем скоро следващата ще появи! – строго ме посъветва възрастният господин, а мен ме напуши смях защото произнесе наставленията си с прекалено сериозен вид, но той накрая добави с още по-сериозен тон и едно: – Ясно ли е? – и вече нямаше как да не се изсмея.
– Добре, ще се вслушам в съвета Ви? – обещах му с лека усмивка аз, но не се сдържах и след миг се изсмях и на глас.
– Не се смей! Имам много, много по-голям опит от теб и за това съм толкова категоричен и сериозен. За здраве и удоволствие си тичай, колкото щеш, но никога недей да тичаш за да настигнеш, да хванеш или да спреш нещо или някого! Ако наистина ти е необходимо, то само ще дойде при теб! Да! Винаги ще дойде и в най-подходящия момент! Чу ли? Послушай ме! Не ти говоря празни приказки! Аз съм го изпитал и то неведнъж.
– Извинете ме! Смешно ми е, че сте прекалено сериозен, но не се съмнявам в това, което ми казахте.
– Сериозен съм, защото ти говоря за сериозни неща, а чувството за хумор е едно от най-важните неща в живота ни. Ако нямах такова чувство, никога нямаше да доживея до тази възраст. И благодарение на него, никога няма да познаеш реалната ми възраст защото аз съм на сто и шест години. Това са ми годините, но съм скрил една трета от тях и хората виждат само останалите две трети. – на свой ред старецът се изсмя на глас и отново продължи със сериозния си тон: – Знаеш ли с колко много хора се сбогувах и ги изпратих за онзи свят?
Хора, които цял живот тичаха след безброй неща и накрая, преди да си тръгнат от този свят, всички те, до един ми споделяха, че от цялото това непрестанно тичане не им е останало нищо друго освен дълбоко загнездилите се в душите им емоции, които са се трупали една след друга по време на голямото им тичане. И всички искаха по някакъв начин да се отърват от тези емоции, но вече беше много късно и те ги отнесоха със себе си. Затова уважавай себе си! Винаги бъди човек и след нищо не тичай, иначе няма да си много по-различен в своето поведение от котката, която тича след мишката или от кучето, което тича след всяка котка!
– Наистина ли сте на сто и шест? – попитах го учудено и с известно недоверие аз.
– Погледни паспорта ми! Няма защо да те лъжа и ще ти кажа, че когато те видях, нещо в теб ми напомни за мен самия, когато бях на твоите години. Спортуваш, нали?
– Да! Редовно спортувам. – отговорих му аз и му подадох обратно паспорта, а после го попитах: – Тичане само за здраве и голямо чувство за хумор, това ли е тайната на дълголетието?
– Да! Никога не спирай да спортуваш, а тайната се казва Благодарност! – бързо ми отговори старецът. Аз веднага сърдечно му благодарих и се запътих към пристигащия автобус, а той силно извика след мен: – Добре ме чуй, младежо и хубаво го запомни! Винаги се уважавай, често се усмихвай и за всичко бъди благодарен! Друго не ти е необходимо, за да живееш дълго и щастливо на тази земя.
– Много ти благодаря!.. – извиках силно аз и бързо се метнах в тръгващия автобус, а на следващата спирка в автобуса се качи и момичето, за което неспирно си мислех през последните няколко дни.
Вижте повече за Валентин Начев и още статии от него
Източник: gnezdoto.net
