Една история за смелостта да последваш гласа на сърцето си, напук на страховете, които шепне умът ти.
Петър се чувстваше объркан. Годините минаваха, а той така и не се осмеляваше да поеме живота в ръцете си. Дълбоко в сърцето си знаеше за какво мечтае – искаше да напусне скучната работа на коректор във вестника и да се захване с писане на сценарии. Знаеше, че има талант. Чувстваше, че това може да е неговата сбъдната мечта.
Често се улавяше, че седи и си представя това различно бъдеще. Представяше си сюжетите, които щеше да създаде, интересните хора, с които щеше да се срещне, вълнението, с което щеше да посреща всеки нов ден. Нямаше да има и помен от рутината, която го задушаваше. Но… още не беше готов за тази крачка. „Ще усетя, когато моментът настъпи,“ – казваше си и се връщаше към монотонната работа пред монитора.
Моментът обаче така и не настъпи.
Жана обожаваше годеника си. Петър беше чистосърдечен, великодушен и в същото време пълен с идеи. Тя знаеше, че в него е скрит огромен потенциал и не разбираше защо отлагаше всичко. Защо просто не се хвърлеше с главата напред?! Не разбираше доводите му, че още не е готов.
Човек никога не е готов за риска. Затова се нарича риск – защото няма как да си сигурен какво ще стане накрая. И просто… рискуваш! За да знаеш един ден, че поне си опитал!…
Най-сетне! Сети се как да го провокира към действие! Взе телефона и набра един номер. След няколкоминутен разговор затвори и направи онлайн резервация за двама. Уикендът заминаваха.
Петър не се възпротиви на изненадващата й инициатива. И той самият имаше нужда от почивка – седмицата му беше ужасно изнервяща. Като всяка предишна. И вероятно като всяка следваща…
В събота по обед двамата се настаниха в хотела. Жана излезе на терасата, за да говори с някого по телефона. За миг му се стори странна тази нейна загадъчност, но вече беше свикнал с чудатостите й и не обърна особено внимание.
– Съкровище, стягай се, излизаме. – Жана влезе усмихната в стаята. – Хайде, после ще почиваш.
Тръгнаха по прашния път, хванати за ръка. Мислите на Петър отново полетяха към бъдещето. Знаеше, че го чака по-добър, по-хубав живот. Колко спокоен щеше да е тогава, колко удовлетворен и щастлив… И Жана щеше да го усети. Щеше да познае истинския Петър, по-добрия Петър…
Пътечката лъкатушеше, а краката им я следваха. Изведнъж се озоваха в гората. Миришеше на бор, на зелено и свежо. Гъстите клони на високите дървета хвърляха плътна сянка. Сумракът придаваше някаква особена мистичност на мястото. Изведнъж в далечината различиха силует. Жана ускори крачка. Какво ли ставаше?
Когато приближиха странника, Петър успя да го огледа. Възрастен мъж с прошарени коси, целият облечен в бяло. И със сини, невероятно сини очи!
– Здравей, – поздрави го Жана. – Липсваше ми.
– И ти, малка моя! – отговори мъжът.
След миг двамата се прегръщаха като стари приятели, а Петър гледаше в недоумение, леко изчервен от притеснение. Чувстваше се неловко.
– О, извинявай! Това е Петър. Годеникът ми. Разказах ти за него.
– Да, да, – закима енергично непознатият и подаде ръка на Петър. Ръкостискането му беше учудващо здраво за възрастта му.
– Съкровище, това е Георги. Преди години той промени живота ми. Помогна ми да видя ясно бъдещето си. Мисля, че трябва да си поговорите. Е, аз ви оставям – каза Жана и бързо се обърна. Петър се опита да я хване за ръката, да я спре, да я попита, но мъжът го спря.
– Имаме малко работа с теб, моето момче. Тя няма да ти избяга. Довери ми се. Довери й се.
„Като че ли имам избор“, помисли си объркан Петър. Жана беше изчезнала. Нелепо беше да се втурне след нея. Нелепо беше и да остане. Но… какво пък толкова. Поне щеше да разбере какво се криеше зад тази странна среща.
– Ела, момчето ми, – подкани го странникът. Искам да ти покажа нещо.
Петър тръгна след него. Вървяха, без да продумат. Скоро пътеката се раздели на две. Едната тръгваше наляво, другата надясно.
Старецът се спря:
– Сега, Петър, искам да си представиш следното. Едната пътека е животът, който водиш в момента. Работата, която имаш; хората, с които се срещаш; успехите, които постигаш. Другата пътека е животът, който можеш да водиш. Работата, която можеш да имаш; хората, с които можеш да се срещаш; успехите, които можеш да постигаш. Искам добре да си представиш тези две пътеки, тези два живота. Подробно, в детайли…
„Това е лесно“, – каза си Петър. – „Толкова често си представям бъдещето, че сякаш вече съм го живял.“
– А сега ми покажи – коя пътека е животът ти, какъвто е сега, и коя – животът ти, какъвто може да бъде?
– Лявата е животът ми сега. Дясната е животът, който искам.
– Добре. А сега ми отговори – коя пътека избира сърцето ти?
– Дясната.
– Добре. А сега повтори 10 пъти: Дясната пътека е моята пътека.
Без да разбира каква е целта на това странно упражнение, Петър повтори десет пъти:
– Дясната пътека е моята пътека. Дясната пътека е моята пътека…
– Вече си сигурен, че това е твоята пътека, нали?
– Да.
– За съжаление се заблуждаваш, моето момче. Няма значение колко пъти ще го повториш. Десет или десет хиляди. Това НЕ е твоята пътека. Не и докато не тръгнеш по нея. Ето, ти ще останеш тук. Или ще се върнеш назад. Или ще тръгнеш по лявата. Но разбираш ли, това НЯМА как да бъде ТВОЯТА пътека, докато краката ти не стъпят на нея, докато не я утъпчат, докато не приемеш предизвикателството да я извървиш, макар да не знаеш къде ще те отведе. Докато не се престрашиш да послушаш гласа на сърцето ти, а не страховете, обхванали ума ти.
Забрави гласа на разума. Той те спъва, слага прът в колелата ти. Докато разумът брои, сърцето лети. Разумът води точен списък на годините, грешките, рисковете. Сърцето се втурва през глава, забравило сметки и отчети. Разумът се фокусира върху слабостите си, сърцето изтъква силните ти страни.
Най-щастливите хора живеят със сърцето си. Най-прозорливите хора се допитват до сърцето си. Най-успешните хора се уповават на сърцето си. Бъди като тях. Вслушай се във вътрешния си глас. Той знае кое е най-доброто за теб. И никога няма да те подведе. Той е твоят най-верен приятел и най-мъдър съветник!
– Но как да съм сигурен, че няма да се проваля? Как да съм сигурен, че рискът си заслужава?
– Не можеш да си сигурен в успеха, момчето ми. Никой никога не е сигурен в успеха си. Дори спортистите, които години наред тренират за най-важното състезание в кариерата си и надминават собствените си рекорди. Животът не дава гаранции за нищо. Но именно в това се крие неговото очарование. В това се крие магията. Ако знаехме какво ни чака, нямаше да влагаме всичко от себе си, нямаше да се раздаваме.
И следователно, нямаше да живеем истински. Най-важното не е дали си постигнал мечтата си. Най-важното е дали си се осмелил да се бориш за нея. Целта на мечтата е да даде смисъл на живота ти. Ето защо в момента, в който повярваш в нея, в момента, в който тръгнеш към нея, ти вече си намерил този смисъл. Вече не просто съществуваш, вече живееш…
– И все пак, как да изгоня страховете от ума си?
– Представи си, че е минало много време и си стар като мен. Един ден ще обърнеш поглед назад, ще погледнеш живота си и повярвай ми, няма да съжаляваш за грешките си – всяка от тях ще те е направила по-силен, по-мъдър, по-опитен. Ще съжаляваш само за пропуснатите възможности. Ще съжаляваш само за непоетите рискове. Ще съжаляваш само за неизживения живот. И помни едно: на никого не дължиш нищо, освен на себе си. А на себе си дължиш едно: смелост! Заради всичко, през което си минал. Заради всичко, с което си се справил. Заради компромисите, които си направил. Бъди смел, момчето ми!
А сега е време да се връщаме. Жана и твоят нов живот те очакват…
Година и половина по-късно един сценарий от никому неизвестен до момента автор спечели международния конкурс в Лондон и беше откупен за филмиране. Казваше се „История за Пътя“ и разказваше за живота на един бивш коректор във вестник, последвал мечтата си да бъде сценарист…
Колко пъти си обещаваш, че ще промениш живота си, че ще започнеш да се бориш за мечтите си? Колко пъти отлагаш, защото не се чувстваш готов? Колко пъти намираш оправдания пред себе си? Стана ти навик да заместваш решението с извинение, нали? Стана ти навик да компенсираш сивотата на днешния ден със слънчеви мечти за утрешния. Стана ти навик да залъгваш себе си. Забрави, че твоето Сега само преди година беше твоето Утре. Спомни си! Осмели се! Живей! Бъди! Още днес! Още Сега!
Вижте още статии на Гергана Лабова и допълнителна информация за нея…
Източник: gnezdoto.net
