Малцина знаят, че България четири пъти спасява Европа. Първият път е през 696 г., когато основателят на българската държава хан Аспарух отблъсква печенезите. Това е огромно номадско племе, поставило си за цел да разграби Стария континент.
Вторият път е, когато наследникът на Аспарух – Тервел, спасява Константинопол от едногодишната арабска обсада. С тази битка той за години напред спира амбициите на Халифата да атакува Европа.
Третият път е, когато хан Крум разширява границите на Европа, като разгромява 40-хилядната армия на аварите и десетки скитнически племена, устремили се към западната част на континента.
Четвъртият път е, когато цар Тодор Светослав унищожава 25-хилядната татарска конница и допринася за разгрома на Златната орда, заплашваща да помете Европа.
Когато през 681 г. Аспарух създава Славяно-българската държава, за него главната опасност идва от Византия, защото тя смята, че земите до Дунав са нейни изконни владения. Затова той укрепява проходите в Хемус (тогавашното име на Стара планина) и настанява в тях отряди да ги охраняват. Те са съставени от прабългари и славяни от 7-те племена, които сключват договор с Аспарух. Малко неочаквано обаче опасността се появява от север. През 696 г. печенезите стигат до левия бряг на Дунав.
Те са многобройно племе, наброяващо към 50 хил. души, от които 20 хил. въоръжени мъже. За сравнение през 690 г. Аспарух води до Онгъла около 25 хил. прабългари, от които 8 хил. са бойци.
Печенезите са номадско племе, което не търси земи за уседнал живот. То се препитава чрез грабежи на други народности. През 697 г. започват да преминават през Дунав с конете си и да нападат поселищата на прабългарите и славяните.
Аспарух разполага стражи по десния бряг, създавайки конни гранични отряди, но това не помага. Печенезите стават все по-дръзки и техните набези стигат все по на юг и на запад. Тяхна цел обаче са преди всичко византийските градове Бонония (Видин), Триадица (София), Пауталия ( Кюстендил) и други, както и околностите им.
Ромейските наместници в тях искат помощ от Тримонциум (Пловдив) и Солун, но не я получават. В същото време един от хазарските ханове – Кърсумлай, достига до устието на Дунав и се съюзява с печенезите.
Уговарят се те да нападат и грабят северозападните византийски теми, а хазарите – черноморските градове. Император Константин ІV Погонат моли хан Аспарух за помощ. Срещу 4000 коня, брони и оръжие, а ако се справи с печенезите и хазарите, ще му плати и 6 товара злато. Изпраща му и един летописец. Ето какво си е отбелязал той: През 700 г. хан Аспарух премина Дунав при Нове с 15-хиляден конен отряд от прабългари и 4000 славяни.
Насочи се към р. Олт, където е главният аул на печенезите. Мислеше да стигне незабелязано до него и да ги изненада, но съгледвачи го открили още при преминаването през Дунав. Предупреден, вождът на печенезите изпраща съобщение до хан Кърсумлай и той идва с цялата си войска от 20 хил. конници и 5 хил. пешаци. Заедно с 20 хил. печенези на коне те посрещат отряда на хан Аспарух при притока на Олт – р. Слон. Аспарух с личната си стража се врязва във вражеските редици и започва да ги коси. След него се понасят и другите.
Печенезите и хазарите са натикани в реката, там се давят и биват пронизвани от българските стрели и копия, но въпреки това упорито се съпротивляват. Оставеният резерв на другия бряг на реката обсипва със стрели българите.
Аспарух, който ги предвожда, е пронизан с три и пада от коня. Настъпва миг на стъписване сред българите, но тогава синът му Тервел взема меча от ръката на баща си и повежда бойците.
По залез-слънце битката е приключена. Останалите оцелели към 4000 печенези и хазари се предават в плен.
Според обичая тялото на Аспарух е изгорено на клада и той се пренася във вселенията на бог Тангра. Лявото поречие на Дунав става територия на България. Тервел получава благодарствени послания от императора и патриарха за спасяването на цивилизована Европа от варварите.”
Арабската инвазия
Наследникът на Аспарух – Тервел, установява близки връзки с византийския император ЮстинианІІ, на когото през 705 г. помага да си върне престола. За благодарност василевсът отстъпва на хан Тервел областта Загоре. Така южната граница на България се премества вече покрай река Тунджа.
През 717 г. обаче над Византия надвисва голяма опасност. Халиф Ал Карданиб обединява арабските племена, населяващи поречията на реките Тигър и Ефрат, и напада византийските владения в Мала Азия. Само за два месеца и половина сломява съпротивата на ромейските крепости и достига до Черно море при Щиле.
Започва усилено да строи кораби, като използва труда на пленници. Работи се от изгрев – до залез – слънце. В края на юли са построени 50 кораба и с тях започва прехвърлянето на арабската войска през Черно море в европейската част на Византия. Малко преди това от Египет е тръгнала друга арабска флотилия от 70 кораба и стига до Дарданелите. Там войниците слизат на сушата и по брега на Мраморно море се придвижват на север. Двете арабски армии се срещат при стените на Константинопол. Техен общ предводител става Маслама – брат на халифа. Обединени, войниците му наброяват между 110 и 120 хил. души. Сключват плътен обсаден обръч около крепостта.
Положението е критично, защото брегът също е зает от арабите. Стените са високи и дебели, така че да устоят.
В града има 15 хил. войници, но и 80 хил. цивилно население. Пресметнато е, че ако обсадата продължи повече от 3 месеца, хранителните запаси ще свършат и градът ще бъде принуден да се предаде. Положението се усложнява и от блокадата по море. Единственият изход е да се търси помощ от българите. Възкачилият се наскоро на трона император Лъв ІІІ Искавър изпраща свои хора при Тервел и го моли да дойде с войската си срещу обещания за богати дарове и териториални отстъпки.
Ханът успява бързо да събере 15 хил. конници и 15-хилядна пехота. Наближава околностите на Цариград в края на август и в първия момент е стъписан. Предполагал е, че арабите са не повече от 20 хил. души, но с поглед установява, че те са поне 100 хил., а може би и повече. Това е причината боилите да посъветват хана да се върнат.
Тервел обаче е на друго мнение. Според него там, където силите не достигат, трябва да помогне умът. Арабите не знаят, че българите се наблизо. Два часа след залез-слънце те се прибират в шатрите си. Тогава върху тях се изсипва дъжд от запалени стрели. Шатрите, колите и обозите пламват и в огъня намират гибелта си хиляди арабски войници. Това се повтаря четири нощи поред. На петата ги сполетява ново бедствие. Малко сред полунощ тайнствени конници нахлуват в лагера им, носейки огън и гибел. Какво всъщност се случва? Тервел е наредил всеки ездач да тегли с въже запалени вършини или слама, така че да палят всичко около себе си в арабския стан. Воините на Аллаха все още не знаят, че това е дело на българите. Разбират го едва на седмата нощ. Тогава Тервел разделя отряда си на три части и всяка една се врязва като меч сред арабите с викове: “Тангра е всемогъщ!”
Именно в този нощен набег са избити между 15 и 17 хил. арабски войници. С това загубите им вече са над 30 хил. души.
Тервел планира подобни атаки и през следващите нощи, за да изтреби до крак арабите с помощта на пристигналата пехота. Те обаче преценяват, че е по-добре да се оттеглят с корабите си на азиатския бряг.
Това е причината всички хронисти в християнския свят да отбележат ролята на българите за предотвратяването на арабското нашествие в Европа.
Ювиги хан Крум разширява политическата карта на Стария континент. При идването на прабългарите Византийската империя на север се разпростира до Дунав и това се смята за граница на цивилизована Европа. Василевсите не обръщат внимание на скитническите племена отвъд реката и не им позволяват да я пресичат. Именно с тази опасност се съобразява и Аспарух, когато създава Славяно-българската държава.
Въпреки че наследниците му се придържат към византийската политика да не им позволяват да преминават Дунава, скитническите племена стават все по-многобройни и дръзки.
Едва когато 30-годишният хан Крум застава начело на държавата през 895 г., той решава да се справи кардинално с тях. Създава 30-хилядна конна войска,
която разделя на три отряда. Централния от 15 хил. души оглавява лично, а другите два поверява на братовчедите си Сабул и Крабун.
Възпирани от силно укрепените от българите граници по Дунав, аварите нападат източните владения на Франкската държава, но след първия успех претърпяват поражение и се оттеглят отвъд Дунав.
Крум решава, че това е благоприятният момент. Във военноплеменната аварска държава са включени печенези, скити, хазари, кумани, даки, остготи. Въпреки поражението си от франките те все още разполагат с 40-хилядна конна войска и са създали укрепени селища. Тези данни стигат до Крум едва когато навлиза в земите им. Той громи конницата им, но среща трудности при превземането на укрепените им селища.
Затова, когато приближава следващото, изпраща пратеници с предложение защитниците да се предадат, за да запази живота и имуществото им.
Условието е да предадат оръжието и конете си. Някои приемат, а останалите той опожарява, защото са укрепени с дървени стени.
Военният поход продължава 9 месеца, като трите български отряда се срещат на р. Прут. В края му цялата военна сила на аварите и съюзните им племена е почти изцяло унищожена.
Крум нарежда да се поставят погранични знаци и обявява, че дотук се разпростира българската държава. Разделя новозавоюваната територия на западна и източна и за техни наместници назначава двамата си братовчеди Сабул и Крабун. Преселва в тях славяни от поречието на р. Тимок, а разселва аварите и другите племена в различни краища. Така България установява граница с Франкската империя – от течението на р. Тиса до Карпатите, а хан Крум разширява политическата карта на Европа.
Татарската угроза
Татарите възникват като племенна група в степите на днешна Русия в средата на IX в. и прерастват в орда, която включва и близки до тях етноси. За техен обединител се смята Камилай хан, който ги повежда срещу славянските градове държави Киев и Нижни Новгород.
Основната им база е Кримският полуостров. Оттам те организират походи към Подунавието и отвъд него и първата цивилизована държава по пътя им е България. Атаките започват през 1270 г., когато царската власт е слаба, а войската – малобройна, зле въоръжена и необучена. Вероятно затова след първите неуспешини опити да се справи с многобройната татарска конница царят и болярите се затварят в крепостите и оставят населението на произвола на ордата на хан Ногай. Тогава се появява Ивайло, който организира селяните за борба с нашествениците. След като им нанася сериозни поражения, през 1278 г. той ги изгонва отвъд Дунав. Това дава отсрочка, но не премахва татарската угроза. Хан Ногай възстановява войската си и през 1285 г. неговата
Златна орда нахлува в българските земи
Царската власт отново е слаба, но и Ивайло го няма. Татарите безпрепятствено вилнеят вече не само в земите между Дунав и Стара планина, но и в Източна Тракия. Набезите на ордата достигат Византия, Сърбия и Унгария. Опитите на тези страни да се справят с нашествениците са неуспешни.
Най-тежко обаче е положението на България. Тои път и крепостите не помагат. Хан Ногай навлиза когато си поиска в Търново и царския дворец заедно с любимия си син Чака. При едно такова “посещение” Чака вижда дъщерята на цар Георги І Тертер – Десислава, харесва я и иска да я вземе за наложница. Когато узнава за това, тя се затваря в една кула и заявява, че ще се хвърли от нея, ако я принудят да стане наложница. При тази заплаха Чака се отказва от намерението си и й предлага да му стане съпруга. Десислава се съгласява, при условие че няма да променя вярата си, ще се венчаят по православен обичай, а децата им ще носят български имена.
В резултат на това през 1299 г. Ногай възкачва на българския престол сина си Чака, а Десислава става царица. До този момент тя не му е позволила да се възползва от съпужеските права, докато не се съгласи на нейното искане да приеме православната вяра.
През това време в Златната орда става преврат – Токту убива хан Ногай и заема неговото място. Царица Десислава с подкрепата на брат си Тодор Светослав организира заговор срещу Чака. Той е свален от трона и убит, а главата му изпращат на хан Токту. Отначало той е много благодарен и отстъпва на българите Бесарабия.
Още на следващата година обаче се отмята от дарението си и нахлува през Дунав.
Тодор Светослав вече е станал български цар и се е разправил с непокорните боляри. Събрал е значителна войска и пресреща Златната орда при днешното село Гулянци.
В разразилата се битка татарите са сразени. Една част са убити, а другите разпръснати. По пътя на отстъплението те стават лесна плячка на организираните отряди от преследвачи.
Според цар Светослав обаче това не е решението Той си поставя за цел завинаги да отстрани татарската угроза. Затова събира още по-голяма войска, вече към 16-17 хил., добре въоръжена, обучена и дисциплинирана. В края на пролетта на 1302 г. преминава Дунав и напада главния стан на татарите в околностите на днешния град Клуж. Посрещнат е с дъжд от стрели, но яките щитове на българите ги отразяват.
Срещу тях се спуска 25-хилядна татарска конница. Светослав престроява бойците в кръгове с насочени копия. Падат хора и коне. Тогава от две страни навлиза българската конница и започва сеч с мечове. Татарите запалват стана си и под прикритието на огъня и дима се опитват да се спасят с бягство.
Войската на Светослав обаче ги преследва неотлъчно до р. Днестър, където повечето от оцелелите се давят. Златната орда е ликвидирана. Светослав с основание смята, че завинаги е отстранил татарската угроза за България. Едва ли си е давал сметка, че по този начин спасява и цивилизована Европа от татарското нашествие, което е безспорен факт.
Източник: 168chasa
