В България отдавна се научихме как „да преживяваме месеца с 1000 лв.“, но все още не знаем как да живеем достойно, без да броим стотинките преди края на всеки месец. Живеем в парадокс – все повече от удобствата на съвремието са около нас, а усещането за стабилност и нормалност става все по-далечно.
Икономистът Любослав Костов описва в социалните мрежи тази действителност така:
„Имаме по-големи къщи (с ипотеки до живот) и по-малки семейства (защото няма кой да ги издържа), повече удобства (кредити), но по-малко време.“
Това е реалността на българското домакинство – пространство в квадратни метри, но не и в свобода. Работим по 10–12 часа, гонейки сметки, а не мечти. И въпреки че медицината удължава живота, както посочва Костов,
„Не добавихме живот към тези години – те са изпълнени с тревоги и лишения.“
Европа – близо и далеч едновременно
Ние сме в ЕС, усвояваме милиарди, поне в отчетите. Но пропастта между статистиката и ежедневието не се скъсява. Богатият съсед със скъпия SUV паркиран пред входа се превръща в символ на неравенството, което виждаме, но се преструваме, че не ни засяга. Костов го казва директно:
„Трудно ни е да прекосим социалната и икономическа пропаст.“
Проблемът не е, че другите имат повече. Проблемът е, че все повече хора нямат достатъчно, за да живеят спокойно.
Гордеем се с дигитализацията, бързия интернет, стартиращите IT фирми. Но зад технологичния напредък стои един по-дълбок дефицит.
„Покорихме дигиталните ширини… но не покорихме душевните – завистта, разделението и несправедливостта ни разяждат отвътре.“
Това е най-тежкият парадокс на съвремието ни: външен напредък и вътрешна ерозия.
Молове, супермаркети, магистрали – всичко расте. Но качеството остава съмнително, а социалната система – болезнено крехка. Костов подчертава:
„Правим по-големи неща… но не правим по-добри неща.“
Пенсионерите оцеляват, работещите на средна заплата едва свързват двата края. А обещаното „европейско бъдеще“ все още изглежда като отдалечаваща се точка на хоризонта, пишат от петел.бг.
„Бедността не е статистика, тя е лицето на възрастната жена, която рови в кофите.“
В заключение Костов призовава да спрем да се утешаваме с лозунги и формални успехи:
„Време е да спрем да се самозалъгваме с празни приказки и да започнем да живеем истински!“
