Много неща изгубват значение, когато животът ти свършва. Тогава си даваш реална сметка за истински важното и с болка осъзнаваш колко време си загубил за маловажното. Надявам се, че следващите редове ще ви вдъхновят да преосмислите и промените живота си още днес, още сега…
Брони Уеър, медицинска сестра в една австралийска болница, разговаря с пациентите, които са на прага на смъртта. Тя записва техните изповеди, които впоследствие обединява в книга „Само любовта остава – Петте най-важни прозрения за живота, достигнати на прага на смъртта“. Ето ги и тях:
1. Иска ми се да бях имал куража да живея живот, в който да съм верен на себе си, а не живот, съобразен с очакванията на другите.
Това беше най-честото съжаление на всички. Когато хората осъзнаваха, че животът им свършва, сякаш поглеждаха по-ясно на него и осъзнаваха колко много мечти бяха останали неосъществени. Повечето не бяха изпълнили и половината от мечтите си и трябваше да умрат, знаейки, че причината за това са изборите, които са направили или не са направили.
Много е важно да се опитате да сбъднете поне някои от своите мечти. Когато изгубите здравето си, ще е твърде късно. Здравето носи свобода, за която не си даваме сметка, докато не я изгубим.
2. Иска ми се да не бях работил толкова много.
Това чувах от всеки пациент. Бяха пропуснали детството на децата си, бяха пропуснали да се наслаждават на връзката си. Не само мъжете съжаляваха за това. Жените също. Повечето хора, с които разговарях, съжаляваха, че са изгубили толкова време в борба за кариерата си.
Когато опростите живота си и започнете да правите съзнателни избори, ще установите, че е възможно и да не са ви нужни чак такива приходи. Като освобождавате повече място в живота си, ще бъдете по-щастливи и по-отворени за новите възможности, онези, които повече ще подхождат на начина ви на живот.
3. Иска ми се да бях имал куража да показвам чувствата си.
Много хора бяха потискали чувствата си, за да запазят мирни отношения с останалите. В резултат се бяха примирили с посредствен живот и никога не станаха това, което можеха да бъдат; никога не развиха потенциала си. Много бяха заболели именно заради тази горчивина, която носеха в себе си.
Не можем да контролираме реакциите на останалите. Все пак, въпреки че хората срещу вас в началото ще се променят, когато им заговорите откровено, в края на краищата това ще подобри и заздрави взаимоотношенията ви. В противен случай взаимоотношенията ви ще пострадат. Ще пострадате и вие.
4. Иска ми се да бях поддържал връзка с приятелите си.
Много от пациентите не бяха положили истински усилия да задържат приятелите си и осъзнаваха това, едва когато краят им наближаваше. Бяха позволили на живота да ги погълне и бяха изпуснали златни приятелства. Сега съжаляваха, че не бяха посветили усилия и време на отношенията си с тези важни за тях хора. Всеки има нужда от приятелите си, когато си отива от този свят.
Често се случва заетото ежедневие да ни откъсне от приятелите. Но като се изправиш лице в лице със смъртта, маловажните неща в живота отстъпват място на стойностните. Тогава човек осъзнава, че не парите и социалният статус са наистина важни за него. Дава си сметка, че просто има нужда от хората, които обича. Любовта и приятелството – накрая само те имат значение.
5. Иска ми се да си бях позволил да бъда щастлив.
Изненадващо, това беше общо за всички. Много не бяха осъзнали до края, че щастието е въпрос на избор. Бяха останали вкопчени в старите си навици, в старите си разбирания. Не бяха посмели да напуснат „зоната си комфорт“. Страхът от промяна ги беше накарал да се преструват пред другите и пред себе си, че са щастливи. Дълбоко в себе си обаче бяха мечтали да си позволят отново да чувстват радостта от живота.
Източник: gnezdoto
