С него се запознахме случайно, разминавахме се няколко пъти, но накрая съдбата ни събра
От десетина години живея в САЩ. Пристигнах с първия си съпруг – българин като мен, след като спечелихме зелена карта. И двамата бяхме с добри професии, но също така наясно, че като имигранти ще трябва да работим каквото ни предложат. Не се залъгвахме, че ще успеем лесно, но и не губехме надежда.
Първи успя съпругът ми. Започна от много ниско ниво в една международна компания. Бързо оцениха потенциала му. Предложиха му позиция с едно стъпало по-висока. Това ни позволи да си отдъхнем леко финансово и аз да се огледам за работа по специалността си. Завършила съм френска филология. Реших, че мога да опитам в някой френски колеж. Уви, там не ме чакаха с отворени обятия.
Не увесих нос, а продължих да търся. В същото време работех в малък гръцки ресторант. Собствениците – мило възрастно семейство, се бяха смилили над мен. В началото бях пълен лаик в готвенето, не можех и едни яйца да изпържа. Но с много търпение леля Елефтерия ме понаучи на разни тънкости.
Раздялата със съпруга ми
Някак неусетно се отчуждихме. А и все отлагахме раждането на дете. Е, искаше ми се бебе, но бързо се отказвах при мисълта какво трябва да му осигурим. Ставаше ми тъжно единствено по празници, когато голямото семейство на моите приятели гърци се събираше и наставаше веселба у тях. Канеха ни винаги, но аз винаги отказвах любезно. Тайно завиждах на веселата глъч и бъркотии, които създаваха внуците им – точно 8 на брой, от трите им деца. И аз исках такова голямо семейство. Изведнъж обаче се оказа, че за да имам деца, трябва да си намеря друг мъж. Моят съпруг заяви, че иска развод.
Нова работа – нов живот
Ставаше ми все по-трудно да се издържам сама с настоящата работа. И тогава изненадващо получих писмо с покана за интервю от един малък, но сравнително оживен град. Канеха ме за преподавател.
Окрилена, веднага се явих. Одобриха ме без проблем. Разцелувах моите гръцки приятели, обещах им да се виждаме и заминах. От училището ми помогнаха да си намеря евтина квартира. Работата ми харесваше много, децата ме обичаха. Но парите бяха малко.
Един ден забелязах празно помещение на една от улиците, по които отивах за училището. Наемът се оказа поносим. Реших да рискувам и отворих малко магазинче с готова храна за вкъщи. Намерих жена, която да ми помага. Обясних й, че няма да мога да й плащам много. Тя се оказа разбрана и в началото работеше в името на идеята.
Тънкостите, научени от гърците, си казаха думата! Моето малко магазинче бързо стана популярно и започна да носи пари. Единственото, което не ми достигаше, бе липсата на семейство.
Неочакваната среща
След около година успях да сменя скромната квартира с по-уютна къща. Вярно, беше на изплащане – и тя, и всичко в нея, но си беше моя. Взех си и котка, за да имам компания вечер. И един ден се случи тази неприятност, която всъщност преобърна живота ми.
Брунхилда – кръстена на една от любимите ми героини, изфуча през вратата. Покатери се на върха на едно дърво пред къщата, в отчаян опит да улови катерицата. Естествено, не успя. Но заседна между два клона и категорично отказа да слезе.
И точно в този момент, когато отчаяно кършех ръце, по алеята се зададе висок и атлетичен млад мъж, който правеше вечерния си джогинг. Спря и предложи сам да опита да свали животното. Разбирал се чудесно с котки, защото баба му имала няколко в къщата си. Не исках да го притеснявам, но той бе вече на дървото. Точно, когато приближи до Хили (галено така й казвах), тя най-безцеремонно навири опашка и взе да слиза сама. Стана ми още по-неудобно.
Покана за кафе
Предложих му да го почерпя поне едно кафе, но той отказа. Помислих си, че бързаше, защото у дома го чакаха съпруга и деца. Може би имаха и куче… Мина месец, бях забравила за него, когато той случайно дойде да пазарува в моето магазинче. Поприказвахме си малко, защото той отново бързаше. На излизане му подадох кутийка с парче българска баница.
Така и не успях да го почерпя с кафе, но все пак прие скромния ми дар. Обясних му, че съм българка и че работя в местното училище. Тръгна си с усмивка. А аз тайничко завидях на милата му съпруга, децата му и кучето.
След още няколко месеца отново се засякохме. Този път на една оживена улица. Наближаваше лятната ваканция.
Аз бях малко унила, защото учениците щяха да се разпръснат и щях да остана сама у дома, с компанията единствено на Брунхилда. Вървях замислено, когато чух някой да ме вика. Обърнах се, беше хубавецът-спасител на Хили. „Джули, май е крайно време да пием по едно кафе.“
Влязохме в първото кафене. Съвестта ми обаче започна да се обажда. Той видя, че нещо не е наред, и ме попита какво има. Отговорих, че се притеснявам, защото сигурно съпругата му и децата го очакват. Той ме погледна учудено и попита защо съм решила, че има съпруга и деца. Смънках нещо и не си признах, че в моята фантазия бях добавила и куче към фамилията.
И куче, и котка!
Срещнахме се отново след седмица, започнахме да излизаме всеки ден. Сближихме се и неусетно се влюбихме. Не помня кой пръв предложи да заживеем заедно. Направихме скромно сватбено тържество, на което поканих моите приятели гърци. Те ми бяха станали като роднини. Сменихме и къщата с малко по-голяма. Все пак след няколко месеца щяхме да станем трима. Без да броим Брунхилда и кучето Сойър, което осиновихме от един приют.
Ю.Х.
Източник: prekrasna
