Още от гимназията знаех, че когато завърша искам да замина да следвам в Англия. Бях си облепила цялата стена над леглото ми с плакати на места от британската столица. Когато се събуждах пред очите ми бяха „Тауър бридж“, „Биг Бен“, „Бъкингамският дворец“ и дори театърът на Шекспир.
И ето че настъпи моментът, в който трябваше да кандидатствам. Положих успешно изпитите си и с наближаващата треска около абитуриентския бал, аз сякаш не обръщах толкова внимание на роклите, бижутата и всички останали подробности, а усилено разглеждах дългите списъци с университети и най-различни класификации, свързани с различни специалности.
Желаната от мен специалност бе литература. Сред университетите, в които кандидатствах бяха Бирмингамският университет, Нюкасълският университет, както и университетът в Есекс. Приеха ме в Нюкасъл с желаната от мен специалност.
В интерес на истината в началото беше много по-лесно, отколкото си представях. Всъщност представях си, че ще ми е изключително трудно, тъй като заминах напълно сама. Дали от еуфорията покрай новото място, или наистина съм по-силна, отколкото съм предполагала, но всичко мина наистина „по мед и масло“ (както ми пожела баба ми при заминаването).
Единствените трудности, които срещах в началото бяха свързани с особеностите на местния акцент на езика. Разбира се, другото трудно нещо беше липсата на семейството ми – родителите, малкото ми братче, бабите и дядовците, приятелите, дори малкия котаран – Гарфилд.
Но няма начин, това е нормално при едно такова заминаване, но нали уж го правим за наше добро. Хубавата страна на нещата също бързо се прояви. Започнах да създавам контакти и с някои от тях да започвам приятелски отношения (с част от тези хора съм приятелка до ден днешен). Времето ни завъртя – посещавахме лекциите, които бяха много изморителни на моменти, но и много интересни и полезни.
Започнах и работа – първо трупах практика в университета, след това започнах стаж като редактор в местен вестник. Стажът беше изключително полезен за мен, наистина научих много. Предложиха ми и работа, но вече наближаваше дипломирането ми и мислех за преместване на друго място, където да запиша магистратура.
В този момент ми се случи нещо голямо за всеки млад човек – приятелят ми, с когото се запознах при пристигането ми, съвсем неочаквано ми предложи брак. Ето, че заминаването ми за Англия ми донесе още едно хубаво нещо освен доброто образование, а именно – един прекрасен човек, с когото бях готова да споделя остатъка от живота си.
Това леко промени плановете ми, защото вече трябваше да се съобразявам не само с моите мечти, но и с тези на половинката ми – вече мой годеник. Слава Богу той е много разбран и също съобразителен и след не много дълго разсъждаване, заедно решихме да поработим една година и след това да кандидатстваме магистратура, но да се преместим в Лондон.
Следваше дипломирането – дойдоха семействата ни, имаше празненство, хвърляне на шапки, раздяла с приятелите ни, сълзи, смях и какво ли още не. Но, както се казва: „Такъв е животът!“. След не повече от месец вече се нанасяхме в новата ни квартира в Лондон. Млади, щастливи, все още изпълнени с много енергия и амбиции, гледащи с любопитни очи.
Скоро настъпи още един много вълнуващ за нас момент – разбрах, че съм бременна. Е, това отново леко обърка личните ми планове, но бях толкова щастлива! Годеникът ми кандидатства за магистърска програма – приеха го. За него работа имаше, колкото искаш, тъй като е в сферата на компютрите.
Съответно решихме, че нещата със сватбата също ще бъдат отложени. За мое щастие, за мен също имаше много добри оферти за работа – и то дистанционна. Корема ми нарастваше бързо и ставах все по-трудно подвижна.
Роди ни се прекрасна дъщеричка, работата на мъжа ми вървеше перфектно, аз също макар и дистанционно работеща се чувствах удовлетворена от работата, но нещо ни липсваше. И двамата с годеника ми го знаехме, но всеки мълчеше. Дълбоко в себе си знаехме какво е то – родината…
Днес, 10 години по-късно, ние сме все така щастливи и усмихнати, че дори една идея повече. Върнахме се в България, веднага след като и той, и аз завършихме магистратурата си. Малката беше на 4 годинки и говореше и български, и английски. Но това е хубаво. Кой знае, един ден може и тя да реши да замине и да търси щастието си в Англия или някоя друга страна.
Благодарна съм, че избрах именно този път за следването си – там срещнах страхотни хора, получих образованието, което винаги съм искала, срещнах и щастието в лицето на съпругът ми. А, да – вдигнахме луда българска сватба веднага щом се прибрахме, а главна шаферка беше нашата малка красива дъщеричка. Англия ми даде много и винаги ще си спомням с усмивка за студентските ми години, но връщането ни в България, това бе най-голямото щастие за мен. Да, беше сравнително трудно да си намерим работа и да се адаптираме бързо, но когато си вкъщи – всичко е много по-хубаво!
Източник: spisanie
