Той е българинът, който оперира детските сърца в Германия, но въпреки това казва, че много се гордее с окончанието „–ов” на фамилията си.
Проф. Цветомир Луканов дойде в България, за да заседава заедно с 350 лекари на Третия международен конгрес по майчино-фетална медицина, чиято цел е да се обезпечи достъпа на бременни до навременна високоспециализирна диагностика.
За него да облича бялата престилка всеки ден е сбъдната мечта. Проф. Цветомир Луканов се влюбва в лекарската професия още на 8-годишна възраст.
„Аз нищо друго освен хирург не съм искал да стана през целия си съзнателен живот. Може и да е патологично състояние, но това е факт. Виновен за това нещо е един български игрален филм, бях на 8 или 9 години, когато гледах филма „Хирурзи”.
И толкова правдиво, толкова откровено представена професията на хирурга и до ден днешен не съм видял. Този филм така ме сащиса, че оттогава до сега вървя в тази насока – хирургия”, споделя той.
„Нямам лекари в рода си, но имам занаятчии, моят дядо беше обущар, а „хирургия” от гръцки означава „това, което прави ръката”. Моят дядо се занимаваше със занаят и ми даде много хубав съвет: „Ако сутрин, когато застанеш пред масата с инструментите си, не ти „настръхва козината по гърба” – така го каза той, бягай далеч от тази работа.”
Малкото момче от гимназията в Троян не спира да преследва мечтата си. След завършване на училище е приет да учи в медицински университет в Плевен, нарича го своята Алма Матер и казва, че никога не би го заменил.
„Ако има един добър пример, аз съм този пример. Аз съм взел най-доброто от българското образование, започвайки от гимназията в Троян. Имах учители, които знаеха,че искам да стана сърдечен хирург и представете си, ми носеха изрезки от вестници, когато в статията ставаше въпрос за хирургия. Първата трансплантация на дете в България, първите изкуствени сърца в Щатите. Те изрязваха вкъщи и ги носеха в училище. Такива учители имах и до ден днешен поддържам контакти с тях”, споделя проф. Луканов.
Няколко години практикува като общ хирург, а след това попада в Националната кардиологична болница.
От там пътят го отвежда към световната сцена – клиниката по детска сърдечна хирургия в Хайделберг.
„Аз не съм немски лекар, аз съм български лекар, който прави успешна кариера в Германия. Така че, ако има добър пример за това колко добро е българското обучение – от гимназиално, до завършване на медицинското училище и след това, аз съм този пример, със сигурност”, казва проф. Луканов.
На въпроса дали помни първото си влизане в операционна зала и първото си хващане на скалпел, отговаря така:
„Тези неща не се забравят. То е като първата любов, няма как да се забрави. В Плевен аз много не ходих на лекции, гледах повече по операционните зали да стоя. И имах един учител, голям хирург – Христо Хинков, голям и хирург, и човек. И всеки петък него го наказваха да прави малки кожни операции в амбулаторията… Две години подред му асистирах и един ден след 15-20 случая, които минаха, той ми каза: „Виж какво, Цецко – следващият случай го правиш ти, аз ти асистирам…” Влиза една, на видима възраст около 70- годишна, жена, която има голям тумор – колкото малък орех на челото. Но това не беше най-страшното, жената имаше паркинсон. Само си спомням, че трудното беше докато моя тремор, моето треперене на ръцете, го синхронизирам с треперенето на горката пациентка, оттам нататък всичко тръгна добре…”
Днес проф. Луканов е един от най-успешните хирурзи в Германия. Главен лекар е в клиниката по детска сърдечна хирургия в един от най-старите и реномирани университети в Европа.
„Най-малките пациенти, които оперирахме, са наистина предизвикателство. Аз имах случай преди година-две, ме поканиха в една клиника да оперирам три сестри, като по Чехов. Но най-голямата от тези три сестри беше 600 грама… Новородени, недоносени, хванати в 24-тата седмица от бременността, и трите със сърдечен порок. Оперирахме ги между 6 ч. вечерта и полунощ… И не си дадох сметка, но на следващия ден някой от екипа каза: „Абе, вие осъзнавате ли, че вчера тия хора, на които им оперирахме децата, за тях това е било 300% смъртност, риск да не преживеят операцията…”
Добре е, че не си даваме много сметка за тези неща и не ги пускаме дълбоко да влязат. Родителите не очакват от нас състрадание, родителите очакват от нас добре свършена работа и професионализъм. И ако човек взима прекалено навътре и емоционално нещата, той не е за тази професия.
Попитан как, когато има неуспешен случай, човек успява да се съхрани, професорът казва:
„Това е трагедия, огромна трагедия човек да загуби дете, няма по-голяма трагедия и за нас, защото ние ги взимаме нещата много лично. Но тя трябва да приключи в рамките на 24 часа, защото на следващия ден чака следващото семейство със следващото дете и те няма да проявят разбиране какво се е случило вчера. Бързо човек трябва да се вземе в ръце и да дава максимума на следващия ден. Аз помня имената на всички деца, които съм изгубил.”
„Много тежки случаи има, всеки хирург има тежки случаи. Емоционално тежко беше преди няколко месеца, едно момиче бежанка с бременност дойде в Хайделберг и роди дете с тежък сърдечен порок. И за съжаление преди операцията ние научихме цялата история, че емигрирайки за Германия, 4-годишното ѝ дете се удавило в Средиземно море при пътуването. Бащата, който е скочил да го спаси, също е загубил живота си, и тя беше сама с това дете, което роди с тежък сърдечен порок. Как си представяте разговор преди операцията с тази жена?”, разказва още хирургът.
Като главен лекар проф. Луканов често е изправен пред нуждата да подбере точните хора за своя екип. Споделя, че винаги иска да вижда у тях малко повече Дон Кихот, отколкото Хамлет, но най-много държи да са хора, които умеят да се радват на успеха на другите.
На въпрос какво е да си лекар в Германия, казва:
„Лекарят в Германия, професията на лекаря е на много високо ниво, много оценено, има респект от нея. Аз си спомням първите месеци, когато отидох. Никога не бях учил немски и можете да си представите как съм разговарял с пациентите, на какъв диалект и на какъв развален немски език, като им обяснявах, че на следващия ден ще бъдат оперирани, Това бяха възрастни пациенти, изпънати като струна, и казваха: „Да, господин докторе”, „Както кажете, г-н докторе”. Трябваше ми време да разбера, че това не е моят немски, а това е бялата престилка, която носех. Бялата престилка в Германия е символ за доверие.”
Въпреки натоварената работа в Германия, проф. Луканов винаги намира време да си дойде в България веднъж годишно, но не забравя да работи и тук.
Тази година поводът на идването му е конгрес по майчино-фетална медицина.
„Аз съм наистина впечатлен как млади хора, много добре подготвени, от европейски клиники правят в България нещо, което ние се стремим тепърва да създаваме в Германия… И мога да ви кажа, че процентът на децата, за които се знае предварително, че имат проблем, тяхното лечение е много по-ефективно и хубавото, което аз научих от този конгрес и още във вторник ще разкажа на моите колеги в Германия, е, че тук се прави много в тази посока”, споделя професорът.
„Родина, място където съм научил най-хубавите неща в живота си, печат върху мен, който нося, който показва колко много струваме българите” – така отговаря на въпроса какво е за него България.
Източник: alexdevelopment
