„След като се разделиха, той тръгна към центъра на града, продължавайки да усеща вкуса на устните й, които не умееха още да целуват. „Малко любов“ — помисли той иронично. Думата „малко“ го накара да се усмихне студено на себе си. Той измерваше всичко в количество. Приключенията от този род оставяха в душата му тръпки на досада и съжаление за изгубено време, но бяха единственото удоволствие за младеж без пари.
Дори играта на моникс в кафенето струваше пет лева, които невинаги се намираха в джоба му. По природа той не беше нито развратник, нито аскет и затова момичетата се хлъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възторзи или печал. Ирина беше просто едно от тия момичета. И понеже си оставаше винаги пренебрежителен към жените, а мисълта му беше заета с миража на тютюна, той не съзна, че тръпчивият вкус на устните й го бе развълнувал много по-дълбоко, отколкото мислеше.”
„Все същият си оставаше той!… Говореше топло, почти нежно, но тъмните му и мрачни очи следяха напрегнато рефлексите върху лицето й. Може би се опитваха да отгатнат решението й, може би го отгатваха вече, но със същата ужасна, затворена пресметливост както преди. Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път.
Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер той щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използва хората, без да ги разбира!…
Тя се загледа в аскетичния, юношески израз на лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък на тлъстини, следи от безпътен живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му. И тогава тя пак съзна това, което беше почувствувала през оня есенен следобед: че той не беше ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“. Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше.
Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо не достижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той мъчно можеше да се нарече филистер, въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.”
„Болният се мяташе в леглото си, стенеше и се мъчеше да прогони страшните призраци, които го нападаха неспирно и сякаш му повтаряха: „Ти свършваш, Борис Морев!… Ти ще умреш тук или най-много в Кавала, заедно с твоя свят, който също загива!… Ти напускаш живота озлобен и безпомощен като звяр, попаднал в капан. Капанът бе твоята алчност, а мъката, която изпитваш сега, е страшното отмъщение на живота, задето изтръгна от себе си всичко човешко. Ти се превърна в безумна машина за печелене на пари, отмина любовта, не позна дори насладите, които можеше да ти създаде твоето огромно богатство.
Ти приличаш сега на болен и уплашен злодей, който очаква възмездие за злодеянията си. Нервите ти са изтощени от напрежение, черният ти дроб е затвърдял и просмукан от алкохол, кръвта ти е отровена от маларията на тази гореща и нездрава страна, в която дойде да спечелиш още пари, безполезни, ненужни пари… А заедно със себе си ти увлече и други хора. Ти ги подлуди със своята жажда за печелене на пари, опропасти достойнството им, замеси ги в своите престъпления… Те също пропуснаха живота си като тебе.“
© Димитър Димов, „Тютюн”
Източник: afish
