Статистиката на Евростат за 2017 г. показа, че работната сила в България е най-евтина. Може дълго да се разсъждава защо и как, какво се случи за почти 30 години преход след разпадането на държавно-плановата икономика на социализма. Може да се говори за ликвидирано селско стопанство и производство, за ниска производителност и т. н.
Но има и една проста причина – българската алчност и скъперничество. Новобогаташите са гладни, сега се наяждат, карат джипове и лимузини, сменят ги през година, строят си палати, харчат по скъпи курорти, но плащат по 800 лева заплата на служителите си – дори една малка или средна фирма да има чиста печалба милион и нагоре. Няма и идея да се грижат за дългогодишните си служители, камо ли да ги правят акционери и съдружници, както се прави в цивилизования свят.
Да, има фирми, които едва кретат и са на ръба, не могат да плащат повече от това. И собственик, и неколцина работници едва се крепят.
Но има и такива, които с 10-15 работници правят печалба по половин-един милион годишно, босът сменя всяка година лимузината, но държи хората си на 800 лева заплата. Е, негов избор, щом така може, щом хората му го понасят, така плаща. Никой не може да го задължи.
А дават ли си работодателите сметка какво са 800 лева на месец?
Това е маргинализация и ограниченост. Това е унижение, постоянен недоимък. От безизходица хората се набутват с разни кредити, затъват още повече и оскотяват. И търкат лотарийни талони…
Към това трябва да се добави чорбаджийското унизително отношение. И това са основните причини за емиграцията, България се обезлюди. Сега вече трудно се намира и работна ръка. Вече не останаха читави работници. Който е кадърен и с достойнство избяга.
От друга страна, ниското заплащане и ниските данъци не напълниха България с инвестиции – те стигнаха дъното през последните две години. 600 млн. евро за 2016 г., 900 млн. за 2017 г. И то не реални, а разни преструктурирани кредити. А през 2008 г. достигнаха рекордните 9 млрд. евро.
И поради общото ниско ниво на заплащане, дори малкото чужди инвеститори не плащат заслужено, а същите заплати.
Е, кой ще остане в тая страна да живее с толкова пари и с такова отношение на работодатели? Които високомерно обясняват, че бедността е от глупост. Или си намират адвокати, които ги оправдават с това, че работниците са овце и не си търсят правата. Ами не всеки може да си смени местоработата, да иде в друг град, да започне наново другаде.
Впрочем, една от причините за голямо текучество и дива конкуренция в някои области е по следните причини – служители, овладели занаята и бизнеса, отиват при конкурента, защото не им плащат добре. Или започват сами бизнес и така множество фирми предлагат едно и също без разлика.
Така е при нашия най-първобитен чорбаджийски капитализъм. Никой не може да задължи един собственик на фирма да вдигне заплатите, дори да има пълни възможности. Това си е негов избор. Но от алчност и скъперничество цялата среда е отровна, и все повече хора търсят работа в чужбина. С 800 евро в Испания се живее по-добре отколкото с 800 лева в България.
Коментари от Фейсбук по темата:
Венелин Великов: Работодателите са си виновни
Те (работодателите) искаха едва ли не ние да си плащаме, че им работим. А за проблема с недостига на работна ръка самите работодатели са си виновни и продължават да се инатят. Идвам от „металообработващия сектор”, най-общо казано, и съм свидетел на подигравките навремето от така наречените индустриалци – как викаха: „Ааа… на портала с лопата да ги ринеш шлосери, заварчици, стругари, фрезисти, матричари…” И така много мой колеги заминаха в чужбина. Там, като разберат, че имаш техническо образование и хората ти „постилат”, уважават и ценят. Сега ни търсят, уж склонни, и все пак се мъчат да те преметнат, било в заплащане, било договор. Хак да им е на пишман индустриалците…
Михаил Хаджиянев: Не можем да упрекваме предприемача
Не можем да упрекваме предприемача защо прави едно или друго с парите си. Пазарът ще го накаже, ако греши. А тези хора си продават стоката (труда) за 800лева. Да си вдигнат цената, ако мислят че струва повече. Заплатата е стока като всяка друга, а не е процент от оборота или печалбата на предприемача. Другото е социализъм и вече сме го живяли.
Десислава Димитрова: В чужбина си оставаме роби
Иска ми се да напиша няколко реда за чужбина. Хубаво са тръгнали да бягат сънародниците към по-цивилизования свят, но вече и тук намирането на работа, доброто заплащане и свестни работодатели се превърна в истински проблем. По-конкретно в Германия, където живея и работя от 19 години насам, притокът на евтина работна ръка от страните на бившия Източен блок през последните 3-4 години е толкова голям, че трудът започна масивно да се обезценява и заплатите вместо да растат, в зависимост с инфлацията, стават все по-малки, освен че ни съдират кожите от данъци. Има по-добри социални осигуровки, но само ако работиш и получаваш редовни доходи. А ако пази Боже изпаднеш в безработица, можеш да разчиташ единствено на осигуровките, които си си плащал сам през последните 5 години, върху пълната си работна заплата. Когато (след максимум 1 година) и те свършат, си свободна молекула – имаш, нямаш, плащаш за всичко сам! Като пример ще посоча само, че актуалната най-минимална здравна осигуровка в задължителна здравна каса в Германия, за жена, която няма деца и е на възраст над 40 години (т. е. предполагаемо от тук нататък няма да ражда), е 180 евро на месец.
И защото много пъти са ме питали, искам също да кажа, че понятия, като минимално социално осигуряване или социална пенсия, на теория и на практика, в Германия не съществуват. Има социална помощ, но тя попада в една съвсем различна категория и не всеки може да я получи, пък и опазил Бог на някого да му се налага. Направете си изводите от тук нататък… Много хора се заблуждават, че в една по-добре уредена страна всичко се поднася на тепсия и че с парите, които човек получава за труда си тук, можеш да накараш всичко да засвети и да се върти. Уверявам ви, че отстрани изглежда много по-различно, отколкото е в действителност. В чуждата държава, колкото и да сме образовани, работливи и способни да се напаснем на обстановка, хора и ситуации, си оставаме роби завинаги. Затова, никога не трябва да спираме да дерзаем за правия път на България, пък било то да го достигнем и след 100 години!
Източник: e-vestnik
