В Интернет попаднах на разказа на един човек. Разказ за една баба и едно родопско село. Разказ за самотните стари хора, които са болни и бедни. Този човек веднъж отишъл в Звъника за уикенда. Много скоро след пристигането, една баба го посреща. Тя е стара, одърпана, полусляпа, надраскана от трънаците. Подпира се на крива тояжка и несигурно се приближава към него.
Гледа го, гледа го и не казва дума. Сякаш ли не вярва, че той е там. В един момент го пита „Ти добър човек ли си?“
Обяснил човекът кой е, а тя го помолила нещо. Нещо, от което ще ви настръхне цялото тяло. Тя поискала от него да напише писмо, в което да се казва, че тя е умряла. Човекът гледа в недоумение, мисли си, че не е разбрал. Пита я да не би случайно да иска в писмото да пише, че е болна. Тя обаче е категорична и му се моли в писмото да пише, че е умряла. Той и казва, че няма право да напише такова нещо.
„Нищо, моля, пиши, че съм умряла и го прати на сина ми, да дойде да го видя още веднъж, преди да умра.“, казва бабата.
Оказва се, че бабата е вървяла четири километра през тръни и пътеки, лека-полека. И тръгнала из обезлюдените махали, за да търси човек, който да напише това писмо. Това било нейното предсмъртно желание. Човекът я разбрал, но не могъл да направи това нещо.
Предложил ѝ да напише, че е тежко болна, че е пред умиране, пък тя да го изпрати и момчето със сигурност ще дойде. Но тя настоява, че това няма да проработи. Иска в писмото да пише, че е умряла. Моли го. Той пак и обяснява, че не може да направи това нещо и тя си тръгва. Плаче силно, но без глас.
Мъжът остава вцепенен. Дълго не е ходил по тези места и когато се е върнал, това е най-тъжното му преживяване. Погребенията са тържества, в сравнение с тъгата на старата и сляпа майка, която е безпомощна. Минаваш през цели села и няма куче да излае. Хората не си взимат кучета, защото няма какво да пазят с тях. Няма с какво и да хранят животинките. То всъщност вече почти няма и хора.
До там са нещата, че вълци и лисици през деня се разхождат и наблюдават останалите старци безстрашно. Лисиците взимат последните от малкото пилета, които са останали там. Сърните пък проявяват състрадание и често пасат до някоя къща, сякаш ли правейки компания на някой стар човек.
Това е трагедията на българското село, която никой не вижда. И това е само, част от нея.
