Свекърва ми беше най-големият началник. Семейният бос. Всички бяха длъжни да се подчиняват на нарежданията й. Тя не диктуваше в смисъл, че не даваше ясни предписания. Това бяха жестове, погледи, особено начинът, по който мълчеше. С това държеше всички в шах. Нещата, които й бяха неприятни, никога не се изговаряха на глас. Околните узнаваха вината си само чрез езика на жестовете или съзнателното мълчание. Така постъпваше с всички проблеми.
Връзката ни започна с това, че тя реши: „Значи детето е на път? Тогава трябва да се ожените!“ Това беше първата ми среща със свекървата. В началото се правеше на силно въодушевена. Винаги искала да си има дъщеря, но родила трима синове. А по онова време аз бях послушно момиче. Никога няма да забравя как погледана мъжа ми – не мен! – и му каза: „Много е сладка!“ Като че съм морско свинче. Тогава я намирах страшно мила.
Планирахме женитбата, беше ноември и аз прекарах една нощ в дома на мъжа си. Спах в неговата стая, а той в дневната. Беше доста късно, когато се мушнах при него под одеялото да му кажа лека нощ. Свекървата веднага ме чу и дойде да види какво става. Можете ли да си представите? Бях вече бременна. Засрамих се и побързах да се върна в леглото си. Почувствах се заловена на местопрестъплението.
Ожених се много млада, на 19 години. От днешна гледна точка съм била почти дете. Мъжът ми беше с пет години по-голям. Тогава бях на мнение, че свекърва ми ще стане майка и на двамата. Че съм длъжна да я слушам.
Много скоро бях приета в кръга на семейството. Поканиха ме за Коледа и свекърва ми ме облече от главата до петите. Доставяло й удоволствие да купи нещо за момиче, каза тя. Отнасяше се с мен като с кукла. Повечето дрехи, които ми купуваше, не ми харесваха. Но тогава не смеех да й кажа, че не обичам такива неща. И до днес помня, че първата дреха беше син гащеризон, от разпродажба. Мъжът ми винаги присъстваше и двамата непрекъснато охкаха и ахкаха: „Колко добре изглежда!“ Обикновено ми купуваха евтини дрехи.
Цялото семейство на мъжа ми живееше в една къща с голям двор. Родителите, брат му с жена си и децата, бабата. Даже старата дама се подчиняваше на свекърва ми. Като всички останали. Това е съвсем естествено в живота на семейството и аз дори не помислих, че има нещо нередно.
В началото и аз се допитвах за всяко нещо до свекърва си. Нямах представа как се води домакинство, не можех да готвя. През първите месеци говорехме по телефона всеки ден, по-точно тя ми се обаждаше. Тя знаеше всичко и винаги трябваше да се обръщам към нея. В моите очи тя и мъжът ми бяха хората, които знаеха и можеха всичко. Аз не мога нищо – с това убеждение влязох в брака си. Дотогава бях живяла дълго в интернат. Там беше невъзможно да стана самостоятелна личност.
През първите години често казвах, че съм улучила най-добрата свекърва, че тя не се меси в живота ни. Работата беше там, че тя се месеше непрекъснато, но беше извънредно сръчна и аз не го усещах.
В течение на брака си разбрах много неща. Например, че ние изобщо не живеем свой живот, а сме само едно разклонение на родителския дом. Отдалечени, но не чужди. Но мина доста време, преди да поискам своето.
По някое време забелязах, че при всяко решение мъжът ми размишляваше какво ще каже майка му. И винаги постъпваше така, както тя би сметнала за правилно. Например за нашите рождени дни. Имаше неписан закон – и до днес не разбирам как са издържали толкова години, – че само неговото семейство ще дойде на гости. Никой друг.
Един ден си казах, че много бих искала да видя приятелката си, и я поканих на рождения си ден. Свекърва ми се вкисна. Но не изказа възраженията си, научих ги от мъжа си: „Мама беше много сърдита, че си поканила К.“ И: „Ще трябва да се поправиш.“ Ето как ми го представяше мъжът ми: „Ще трябва да се поправиш. Пак си позволи нещо нередно.“ В началото обаче рядко ми идваше наум да се разбунтувам.
Един ден мъжът ми беше поканил бившите си колеги от университета, той е учител. Преди това бе помолил майка си за разрешение и естествено беше поканил и родителите си. Тъй като не беше много топло, някои седяха вътре, други навън. Приготвихме скара в градината. Родителите на мъжа ми седяха вътре. Аз бях постоянно на крак, както е в такива случаи, поднасях на хората отвън и на тези вътре, грижех се всички чаши да бъдат пълни.
На следващия ден мъжът ми съобщи, че свекървата е ужасно сърдита, защото не сме се погрижили добре за тях. Тя пак не ми го каза направо. Демонстративно не се изказа изобщо за празника. Мълчанието й беше толкова изразително, че всички разбраха колко пренебрегната се чувства. Мъжът ми имаше угризения на съвестта и отчаяно се стараеше да си възвърне благоволението й чрез прилично държание. Седмици наред твърдеше, че трябва да се поправи. Аз също се опитвах да бъда мила със свекърва си, обаждах й се често и й помагах, с каквото мога.
Свекърва ми имаше и друг талант: незнайно как разбираше, че сме седнали на масата, и се обаждаше по телефона. Веднъж се ядосах, защото тъкмо бяхме започнали да ядем, и отговорих доста по-рязко от обикновено. Господи, каква драма се разрази, защото съм си позволила да се ядосам! Аз нямах право да се чувствам обидена, това беше забранено. Мъжът ми не понасяше, когато майка му се сърдеше. Трябваше отново да загладя вината си с прояви на внимание.
Все повече се засилваше чувството, че мъжът ми и аз живеем един до друг, че няма нищо, което правим заедно, че няма нищо, което си е само наше. Цялото ни внимание беше насочено към свекървата, допирните точки помежду ни непрекъснато намаляваха.
По някое време, когато проблемите ни се усложниха, предложих на мъжа си да отидем на семейна консултация. Макар че сърцето ми биеше уплашено, казах на свекърва си къде отиваме и я помолих да пази детето. Тя отговори само: „Така значи, ето къде отивате.“ И толкова. Веднага разбрах. Не беше нужно да ме пита какво не е наред, очите и лицето й го казваха от ясно по-ясно. Веднага изпитах угризения на съвестта.
Бяхме само веднъж в брачната консултация.
Аз бях убедена, че могат да ни помогнат, но мъжът ми беше на мнение, че не е нужно, че всичко е наред. Накрая и аз повярвах и си казах, че сигурно искам твърде много. Неговото поведение и държанието на майка му ме караха да мисля, че обърквам всичко. Затова погребах идеята си.
Мъжът ми никога не показваше собствена инициатива в каквото и да било. Правилата за живота, поставени от майка му, бяха: мъжът трябва да има къща, да я обзаведе по определен начин, да създаде две деца, момиче и момче. И естествено мъжът ми поиска собствена къща. Аз бях съгласна и с досегашното ни жилище.
Неговият аргумент беше, че така е свикнал, така е израснал. Винаги бил живял в собствен дом, всеки мъж бил длъжен да си купи собствена къща. Иначе не можел да се чувства у дома си, а вечно в чужда къща. Майка му ни помогна финансово, за да можем да си позволим къщата. Майка му уреди всичко и той беше много доволен, че не е нужно да полага усилия. И до днес съм убедена, че именно тя го бе лишила отрано от всякаква инициатива. Баща му беше същият, тя решаваше всичко вместо него. И той нямаше собствено мнение, дори в областта на финансите. Ние почти не си купувахме сами дрехи, всичко плащаше бабата. Сигурно има голямо значение как е живял бащата, защото синът повтаря неговия модел на поведение. Подобно на баща си, и моят мъж почти нямаше приятели. Празниците се отбелязваха само в семеен кръг. Семейството беше най-важното, то функционираше според строго установени закони, които обаче никой не обсъждаше на глас. Защото всички ги разбираха.
Източник: lichna-drama
