Притча за това колко е лесно да се влюбиш, но и колко по-лесно е да забравиш защо си се влюбил. Търсим точния човек, но когато го открием, забравяме, че сме го търсили. Страдаме от липсата на любов в живота си, но когато се появи, забравяме с колко болка сме я чакали. Винаги оправдаваме себе си.
И винаги обвиняваме другия – променил се е, непознат за нас е станал, на различни езици сякаш говорим… Затваряме се, вместо да протегнем ръка. Тръгваме си, вместо да се борим.
Можем ли да преоткрием любовта в сърцето си? Можем ли да се пресегнем и да уловим изплъзващото ни се щастие? Можем ли да си дадем втори шанс?…
Обикновено семество. Тя и той. Ева и Боян. Сякаш женени от векове. Рутината е завладяла ежедневието им, убила е романтиката помежду им.
Всяка вечер Боян се връща уморен от работа, изсулва обувките си в антрето и по чорапи се замъква до дивана. Вдига краката си на масичката пред себе си, пуска телевизора на спортния канал и отваря вестника. Най-сетне почивка! Най-сетне спокойствие! Само ако можеше жена му да не е толкова шумна в кухнята. „Еваааа, по-внимателно, де! Опитвам се да си почина! Имах ужасен ден в офиса!“ („Какво й става пак!? – негодува на ум Боян. – Не можеш да й угодиш! Вечно е кисела, все се цупи! Въобще не разбира колко ми е трудно с тази скапана работа! И оня чук, който ми сложиха за шеф! И това ако е шеф! Само нарежда, нарежда… всеки ден ново 20! А Ева… каква беше… красива, усмихната, нежна… И колко секси беше, колко изкусителна… как ме съблазняваше с поглед… и как се галеше в мен… А сега… цяла усойница! И как се е запуснала…“)
Ева е в кухнята. Приготвя вечерята и трепери от яд. „Леле, как искам да счупя нещо! Ще взема да тресна в пода грозната купа, дето майка му я донесе! Как ме дразни тая дърта скумрия! И той как ме дразни! Тишина ще му пазя! Дори не ме целуна за добър вечер! Не се интересува от мен! Не пита как съм или как е минал денят ми! Не се обади да провери имам ли нужда от нещо! А преди винаги питаше… Всичко върша сама! И пазаруването, и готвенето, и чистенето! А сега и тишина иска! Писна ми! Той пита ли ме аз какво искам?! А какъв беше преди… мил, грижовен, нежен… И цветя ми купуваше, и на театър ме водеше… и все гледаше да ме погали, да ме докосне, да ме дръпне към себе си… Такъв темерут е станал! И как се е запуснал…“
Няколко дни по-късно. Сценарият се повтаря. След вечерята, Ева, през зъби: „Ще изхвърлиш ли боклука?“. „Не можа ли сам да се сетиш, – мисли си – все аз те подсещам!“. Боян изсумтява едно „Аха“ и помъква кофата. „Сега ли намери да ме занимаваш с такива глупости!“, мърмори си под носа.
Боклукът е изхвърлен. Боян стои пред входа и пали цирага. Има нужда да отпусне, преди да се върне горе. „Момче, прощавай, ще ми дадеш ли цигара?“. Треперещата ръка на възрастен мъж се протяга към него. „Къде пък ми се лепна тоя?!“ Оглежда го с присвити очи. Слаб, прегърбен, палтото му – опърпано, обувките – стари сигурно колкото е той самият. Но някак си изглежда чист… Не като просяк… Някак не прилича на просяк…
Старецът обръща към него светлите си очи. Така му напомнят за някого… И защо му се усмихва? „Усмивката му е една такава, странна“ – мисли си Боян, докато вади кутията с цигари от джоба си. „Ето, вземи ги всичките. Аз имам още“. (Той ли изрече тези думи?! Какво го прихваща?!) „Впрочем, искаш ли да ти донеса нещо за хапване? Тя, жена ми, тъкмо сготви?“ „Благодаря ти, момче! Благодаря ти!“ („Абе, какво ми става?!, – говори си Боян. – Съвсем полудях! Ама с този стрес, нищо чудно да ми се разхлопа нещо… Е, няма как. Предложих храна, ще нося…“)
„Ева, сложи в една кутия нещо за хапване. На един старец ще дам…“ Ева го поглежда под око. Изненадана е. Боян мрази да се занимава с бедните. Все се дразни, когато тя им дава милостиня. Все й обяснява, че някаква мафия ги организирала, че всичко било бутафория, че бабите и дядовците по улиците били по-богати и от двама им, взе заедно. Какво ли е станало…
Боян подава кутията на стареца, и един хляб. „Ето ти и десет лева, да имаш“. Старецът отблъсква парите. „Не ми трябват пари, момче. Те не са важни. Друго е важното…“ Гласът му е топъл и тих. И успокояващ някак… мъдър… вечен…. „Какво най-много искаш, момче? Какво е желанието на сърцето ти?“ „Да ме повишат“, почти изрича Боян, но се спира. („Защо ме разпитва? И аз защо съм тръгнал да му отговарям? Ама явно вечерта е странна, карай… Какво най-много искам?…“) „Да бях се оженил за някоя друга. За някоя, която да ме обича и подкрепя, и разбира, да ме желае и да цени“. „Ще бъде, както искаш.“ „Моля!?“ „Ще изпълня желанието ти. Ще имаш по-добър живот.
Но не мога ей така да сменя жена ти. Ще е някак подозрително. Обещавам ти обаче, че ще я превърна в жената-мечта, която заслужаваш. Истинска богиня ще я направя. Всеки ден ще променям по малко характера и външността й. Но и ти трябва да се промениш – помни, че не е лесно да си достоен за богиня!“ („Тоя дедик съвсем е изтрещял, – мисли си Боян. – Ама май и аз не му отстъпвам, щом седя и го слушам! Ще взема да си ходя вече…“) „Лека нощ, старче“, усмихва се снизходително Боян и отваря входната врата. „Лека нощ, момче. И иди целуни своята Ева – започнала е вече да се превръща в богиня…“ Боян спира като ужилен. Обръща се рязко. Няма никой. Откъде знае името на Ева?… Ама че странна вечер…
В асансьора не спира да мисли за стареца. Не е възможно. Винаги е бил практик. Прагматик. Какви са тези глупости. И въобще какво му стана тази вечер…
Влиза в хола и сяда на дивана. Вестникът е в ръцете му, но мислите му са другаде. Какъв ли щеше да е животът, ако можеха да се случват такива чудеса?!
Ева е в кухнята. Откакто Боян излезе с кутията, не спира да мисли. Какво ли е обърнало сърцето му? Но така мило й стана. И такъв беше сладък, и един забързан… Изведнъж й се приисква да го целуне. Застава зад него и леко го докосва по рамото. Боян вдига поглед изненадан. Ева се усмихва. Очите й… Светли, усмихнати, топли… същите като на стареца… Изведнъж му се приисква да я целуне… Придърпва я към себе си и устните им се сливат…
На следващия ден Боян няма търпение да си тръгне от работа. През цялото време е мислил само за това. Ами ако наистина старецът е бил някой чудотворец?! И откъде знаеше името й? Сигурен беше, че не го е споменавал… Пък и малко ли пишат в интернет за такива хора? Появяват се някъде и с едно махване на ръката променят нечий живот… И за енергиите чете наскоро… че всички сме мисли и енергия… Ами ако старецът е променил мислите и енергията на Ева чрез своите? Ако наистина я превърне в богиня?…
„Ох, не мога да се прибера така! Ще й купя цветя! Любимите й цветя! Знам, че е налудничаво, но той ми каза, че трябва да съм достоен… за моята жена-мечта…“
Ева го посреща на врата. Облякла е любимата му рокля, косата й е чиста и цялата ухае на свежо. Притиска се в него и го целува нежно. Тялото й е топло и някак примамващо… Ръката му обгръща кръста й, лицето му потъва в косите й… Поглежда към масата. Вечерята е сервирана, горят свещи… Боян е като омагьосан. „Старецът беше прав! Не знам как, но беше прав! Жена ми е божествена! Жена ми е различна! Ах, как мечтаех за това!… Благодаря ти, старче, благодаря ти!“
Ева поглежда цветята и се изчервява. Не помни кога за последно й правил такава изненада. Очите й се насълзяват. А Боян я гледа в захлас. „Колко е красива, цялата сияе! И колко е тиха и кротка, нежна, топла! Моята прекрасна богиня!“
Сядат на масата и Ева му сервира. Сготвила е телешкото, което знае, че обича. За него, за нейния Боян. Изведнъж се сеща нещо и скача от масата. „Извинявай, забравих да пусна любимото ти предаване – знам, че цял ден го чакаш. И новия вестник ти купих…“
Боян я гледа с благоговение. Колко е прекрасно за теб да се грижи богиня! „Не ми трябва телевизорът. И вестниците не ми трябват. Нужна си ми само ти. Кажи как мина денят ти. И какво искаш да правим утре? Почивен ден е. Къде ти се ходи?“
Ева примигва и смутено се усмихва. Отвикнала е на такова внимание. Иска й се да му отвърне със същото. „А на теб къде ти се ходи, какво ти се прави?“ „На театър, ако искаш. Взел съм два билета, да те изненадам. Но преди това да минем по магазините, нещо ново да ти купим..“ („Нищо няма да ти липсва, всичко ще ти дам, и ще се грижа за теб, и ще те обичам, богиньо моя“ – добавя си на ум Боян.)
Ева го гледа с изумление. Очите й греят от нежност. Цялата излъчва любов. „Боже, каква красота“, мисли си Боян. Но изведнъж се вледенява. („Ева наистина се превръща в жената-мечта… ами ако вече не съм мъжът-мечта за нея, ако си тръгне от мен, ако реши, че не й подхождам? Как да я опазя, докато е още с мен…“)
„Искаш ли… да си имаме дете?“ Ева не може да повярва на ушите си. Колко дълго време, безкрайно дълго време мечтаеше за това, колко го молеше, колко се надяваше. А той все отказваше. А сега… „Аз… готов съм. Искам го. Ще бъда най-щастливият мъж на света, ако се съгласиш да имаш дете от мен, богиньо моя…“
„С прекрасен живот ме дари съдбата! Благодаря и на теб, старче! За богинята, която ми прати! И че ми помогна да стана достоен за нея“, мисли си Боян, докато подава ръка на внучето си. Двамата тръгват на разходка в парка, а Ева ги изпраща на вратата и се усмихва…
Хората до нас, поведението им към нас, мислите им за нас са проекция на нас самите, на нашите емоции, на нашата нагласа. Обичайте и ще бъдете обичани. Докосвайте и ще бъдете докосвани. Прощавайте и ще получите прошка. Търсете и ще бъдете откривани. Защото светът е отражение на нашите мисли…
Източник: gnezdoto.net
