Високо в Стара планина, край поточе или от някоя скална пукнатина, може да ви се усмихне нежна розова иглика. Сигурно сте я виждали. Нищо и никакво планинско цвете, нали? А сега ще ви кажа, че вие сте един от малкото хора в света, които са се запознали с тази красавица. Защото старопланинската иглика се среща единствено в Средна Стара планина, между 800 и 2200 м надморска височина – и никъде другаде на нашата планета!
След като знаете това, сигурно ще сте вече по-внимателни с пиринския мак. Той може да бъде открит единствено в най-високите скалисти части на Пирин. Който иска да го зърне – да заповяда, другаде в света няма да го види на живо.
Това са само две от уникалните растения, избрали страната ни за свой единствен дом. Но България е щедра и богата и е дала подслон на цели 198 вида, виреещи само у нас!
Сигурно тук всеки ще се сети за „самотния еделвайс“. Ще ви разочаровам – въпреки че не е много разпространен, той все пак може да се види и в други части на Европа. Това обаче не го прави по-малко пленителен.
Сред тези 198 вида има даже и едно лале. Биолозите наричат растенията и животните, обитаващи само определен район, ендемити – често срещана дума в кръстословиците. Тя произлиза от гръцкото „ендемос”, което означава „местен”. Ендемитите са разпространени на ограничена територия: например остров, полуостров, склоновете на една планина, долината на една река или в по-голям мащаб – само на един континент. В България те са две категории: балкански и български. Балканските ги има и в други кътчета на Балканския полуостров, а българските са само на наша територия.
Как и защо са се настанили точно тук?
От еволюционна гледна точка ендемитите се формират в така наречените формообразуващи огнища. Това са локални центрове, в които между различни популации и видове са се осъществявали контакти в различно време и с различна продължителност. Тези контакти са резултат от миграционни срещи – често явление в природата, както и в човешкото общество, разбира се. Но са необходими много специфични условия, за да може контактите да доведат до образуване на нови видове.
Такива условия може да бъдат сравнително мек микроклимат или отсъствието за един по-продължителен период на остри климатични стресове. И географската изолация на даден район може да доведе до възникването на ендемити – остров или висока планина са идеални формообразуващи огнища. В България такива са варовиковите скални масиви по високите части на Пирин и Славянка и участъците на силикатна основа в Стара планина например.
У нас от общо 4000 вида растения
са установени 527 ендемични – 198-те български и 329 балкански. Една част от българските са известни от няколко находища, разположени в различни краища на страната. Но съществуват и други, които виреят само на едно място, например на една планина. Те са локални ендемити.
Именно такъв е пиринският мак. Неговото разпространение е ограничено единствено в най-високите скалисти части на Пирин между 2100 и 2900 м надморска височина. Друг пирински ендемит е ахтаровата метличина – няма да я срещнете никъде другаде.
Стара планина също се гордее с голям брой видове, разпространени единствено по нейните склонове. Сред най-забележителните цветя от Балкана се нарежда старопланинската иглика. Красивото растение с нежни розови цветове се среща единствено в Средна Стара планина, между 800 и 2200 м надморска височина, и никъде другаде по света. Тази иглика е силно влаголюбива и предпочита влажни тревисти места, край потоци или в скални пукнатини, предимно на варовиков терен. Заради своята рядкост старопланинската иглика попада в списъка на защитените видове. Близка на старопланинската иглика е рилската иглика, която също е ендемична и се среща единствено в България – в Рила и Витоша.
Един от най-красивите представители на българските уникати е родопското лале.
Този вид с красиви и едри червени цветове е разпространен на няколко места в Родопите. Пръв го съобщава за науката чешкият ботаник Йозеф Веленовски. Отначало той описва събраните от България растения като разновидност на източното лале и едва по-късно го обособява като отделен вид. Веленовски му дава името родопско лале, увековечавайки планината, от която е получил първите няколко стръка от красивото цвете.
Близък родственик на родопското лале е урумовото лале. Този вид е типичен български ендемит. Известен е от няколко находища: в Североизточна България, Източна Стара планина, Тунджанската равнина и планинските части на Западна България – Конявската планина, Голо бърдо и Чепън.
Всъщност от познатите в страната ни 7 вида диворастящи лалета 6 са с ендемичен характер. Пет от тях се срещат само в България, а един – и в съседна Турция. Повечето хора свързват лалетата с Холандия, но в действителност преди намесата на човека лалето въобще не се е срещало на нейна територия.
Родина на тези красиви цветя са Южните Балкани и Предна Азия.
В страната на сабото и вятърните мелници лалето започва да се отглежда масово след 16. век, а източник на лалета за Холандия е Османската империя. Страната ни през 16. век също е част от тази империя и не е изключено български растения да са изпращани в Северна Европа.
Подобна на лалето е гусихиевата ведрица. Нейните цветове, единични или по 2-3, приличат на цветовете на дребно лале, но са увиснали надолу и са с преобладаващ зеленикав цвят. Гусихиевата ведрица въпреки трудното си име е едно от най-красивите и нежни пролетни горски цветя, което цъфти заедно с пролетната иглика и люляка. Тя е балкански ендемит. В България се среща на няколко места в южната половина на страната. Расте най-вече в разсветлени широколистни гори, сред горски поляни и храсталаци. За щастие нейните зеленикави цветове често остават незабелязани сред свежата пролетна трева и това я спасява от ръцете на недобросъвестни „природолюбители”.
Вероятно мнозина са попаднали и тази пролет на поляна на Витоша или в Боровец, отрупана с хиляди разцъфнали минзухари. Това е
синият планински минзухар,
който се появява, след като снежните преспи се стопят. Но малцина знаят, че този вид вирее само на Балканите. Въпреки че не е застрашен от изчезване и се среща масово, минзухарът е особено интересен с „балканската” си природа и в никакъв случай не трябва да се превръща в обект на цветарски набези. Растенията са най-красиви в естествената си среда и увяхват бързо, пренесени в саксии на терасата или в градината.
Българските планини са изключително богати на ендемични видове. Разпределението им на територията на страната е доста неравномерно. Това се дължи най-вече на разнообразните условия, на различията в надморската височина и релефа. Планините са и по-слабо повлияни от човешката дейност и много видове са оцелели именно защото са се запазили по високи и непристъпни места.
Първенството по брой
на български ендемити се пада на Стара планина, Родопите, Пирин и Рила. Всеки от тези планински масиви има своите специфични локални видове. Както вече видяхме, само в Стара планина расте старопланинската иглика, а единствените находища на пиринския мак са разположени по непристъпните места на Пирин. Но има и ендемични видове, които се срещат в почти всички по-високи български планини – като синия планински минзухар например. Други два ендемита с по-широко разпространение по планинските места са балканският зановец и балканската петлуга. Както показват имената им, може да се видят единствено на територията на Балканския полуостров.
Балканският зановец е невисоко храстче с красиви и ароматни яркожълти цветове. Той се среща доста често в разредени гори или по горски поляни в Осоговската планина, Беласица, Славянка, Пирин, Рила и Родопите. Понякога в близост до зановеца расте и балканската петлуга. Тя предпочита по-влажните места, най-често край планински потоци, между 900 и 2500 м височина.
Любопитно при балканската петлуга е, че тя е насекомоядно растение.
Нейните зелени листенца са покрити с жлезисти власинки и когато върху тях попадне дребно насекомо или паяче, власинките започват да отделят слуз, която задържа и задушава плячката. След това се отделят смилателни сокове и накрая хранителните вещества от „смляното” насекомо се всмукват от жлезите на листото. Коренчетата на петлугата са съвсем къси и тънки и са необходими единствено за извличане на влага от почвата.
Сред планинските поляни и скалистите местности расте и друг балкански ендемит – дребнолюспестият карамфил. Той не прилича на добре познатите ни видове с дълги стъбла. Красивите му розови цветове са разположени на съвсем къси стъбълца и оформят характерна туфеста възглавничка. Понякога отделни туфи се сливат и образуват истински розов килим, който разнообразява сивия скален релеф на планинския пейзаж. Разпространен е единствено в България и Македония.
С изключение на балканския зановец, който е нисък храст, всички разгледани дотук видове са тревисти растения. Много по-малко са дърветата ендемити. В България с ендемичен характер са два иглолистни вида: бялата и черната мура. Бялата мура е балкански ендемит. За първи път е описана от немския ботаник Гризебах през 1844 г. по материали, събирани от планината Пелистер (Баба планина) в Македония. В България е широко разпространена най-вече в Рила и Пирин и по-ограничено в Стара планина, а отделни дървета и групи се срещат в Западните Родопи, Витоша и Славянка.
Най-старото иглолистно дърво в България
е Байкушевата мура в Пирин. То е от вида черна мура и е открито и описано за първи път от лесовъда Костадин Байкушев. За разлика от бялата мура, черната расте и в Италия.
Много от родните уникати носят имена на балкански и български местности. Това отразява тяхното разпространение или пък посочва първото място, от което растението е описано за науката. Освен познатото вече родопско лале такива видове са македонската вълча ябълка, албанският крем, българското омайниче, рилската теменуга, родопското крайснежно звънче, пиринският чай (познат още като чай алиботуш). Някои растения ендемити са получили имената на своите откриватели или на природолюбители с принос към ботаниката. Фердинандовата каменоломка и царборисовата ела – балкански ендемити, са именувани на българските царе Фердинанд и Борис Трети, които имат особени заслуги за развитието на ботаниката у нас.
Списъкът с ендемични видове може да продължи още дълго. Тези забележителни растения са специфична черта на българската и балканската флора. Сред тях има видове, разпространи широко. Но някои се срещат само по склоновете на една-единствена планина и ако това находище бъде унищожено, от лицето на земята безвъзвратно изчезва един биологичен вид.
Автор: Любен Д. Домозетски
Старопланинска иглика
Снимка: mr_coffee / Shutterstock
Планински минзухар в Рила
Dejan Gospodarek / Shutterstock
Източник: Обекти
