В памет на големия актьор в Народния театър възобновят култовата постановка “Даскал”
Духът на Велко Кънев със сигурност ще витае зад кулисите на Народния театър “Иван Вазов”, щом неговите колеги са решили и настояли отново на тази сцена да се играе култовата постановка “Даскал”, научи “24 часа”. И това е голяма новина!
Това ще се случи на 1 ноември – в Деня на народните будители. Големия Велко вече го няма, но това беше пиесата, в която той блесна за последно (под режисурата на Борислав Чакринов) на сцената на любимия си театър. С нея отбеляза един от предишните си юбилеи. Сега ролята на учителя, доведен до престъпление от ленивите си и тъпеещи ученици – пиесата е френска, ще поеме Стоян Пепеланов – актьорът, делил години наред една гримьорна с Велко Кънев. Режисьор ще е Юрий Дачев. Това възкресение на текста е и поклон пред 70-годишнината на Велко Кънев – щеше да ги навърши на 31 юли…
(Заглавието на статията визира прочутата постановка “Дванадесет разгневени монолога” с участието на Велко Кънев – б.р.)
Детство и ранни години
Велко е роден в Елхово през 1948 г. Учи в местното училище. Като актьор по-късно разказва, чe детството му минава в оскъдица. Баща му взема ниска заплата като шивач в местното поделение, а майка му, наричана леля Кера от всички приятели на Велко, е домакиня и стои вкъщи. Тя е шефът у дома. Когато умира баща му, леля Кера започва работа като реквизитор в театъра към местния Дом на армията. Дори веднъж по време на обиколка на артистите в околно село се разболява една от участничките и предлагат на леля Кера да я замести на сцената. Тя се справя добре и получава похвали от командира на поделението. В детството си Велко върши обичайната селска работа, отредена за момчетата. Той излиза с другите си връстници да пасе биволите на дядо си, помага на чичо си да копаят пръст от Тунджа и да я пренасят с неговите яки унгарски коне до тухларната за производството на тухли.
През летните ваканции във ВИТИЗ Велко се цани да прекопава царевица, за да спечели пари за морето. Той ще повтаря, че е земен човек, реалист, и няма да украсява и идеализира детството си подобно на мнозина свои колеги.
Първи допир до изкуството
Малкият Велко обича музиката. Свири на акордеон, после на йоника, вземайки уроци от капелмайстора на военния оркестър на Елхово, уреден от баща си. Въпреки, че е срамежлив, отива в читалището на Елхово, наречено “Развитие”, за да се занимава в свободното си време с нещо полезно. Общинският театър на Елхово, чиято база е читалището, е прочут сред аматьорските трупи в държавата и неговият лидер – режисьорът Стойчо Стойчев, дори получава званието почетен гражданин на Елхово. Стойчев вероятно е усетил маршалския жезъл в раницата на момчето.
Следване във ВИТИЗ
Кандидатства през 1968 г. в театралния институт по настояване на майка си, която усеща дарбата в него. И дори тя подава документите с помощта на софийски приятели. Любопитно е, че Велко е скъсан на втория кръг от проф. Гриша Островски, който обяснява, че момчето няма талант. Вероятно силно срамежливият и притеснителен провинциалист е бил затворен, некомуникативен и оставя впечатление на темерут. А това е противопоказно за професията артист.
Обаче се намесва Апостол Карамитев, член на комисията от преподаватели, и взема Велко в своя клас.
Това е последният клас на именития актьор, който умира през 1973, годината на завършване на неговите възпитаници.
В Сатирата Велко има възможност да наблюдава отблизо Калоянчев, когото счита за втори учител след Карамитев. Професорът му във ВИТИЗ веднъж го зарадвал със сравнението с комедийния колос: “Като стръв, като хъс, като енергия – да не ти стига сцената, приличаш на Калоянчев!”
Когато няма представление, Велко пресича “Раковски” и сяда на пътеката в голямата зала на Сатиричния. Няма пукнато място в салона, когато играе Калата.
“Калоянчев е учител на моето поколение – говори Велко в интервю. – Ако има титлата“ академик” в театъра, трябва да се даде на него! Поразяваше ме съчетанието на емоцията и мисълта в крайната му фаза.
Калата не познава половинчатости, героите му се втурват еднакво енергично както в бездната, така и в небето. Захапват посоката си и не спират, докато не стигнат до собственото си взривяване.“ Все едно, че говори за своите герои. Той иска, също като Калоянчев, да е смешен, без да е клоун. Толкова са крайни комичните му герои, че изглеждат дълбоко нещастни и самотни. Стават драматични.
Велко разказва любопитен урок от страна на Калоянчев. През 1976 г. излиза постановката на “Сако от велур” от Станислав Стратиев с режисьор Младен Киселов. Премиерата е през декември, а в началото на следващата година Климент Денчев забягва в Канада. Неговата роля дават на Пламен Дончев, а късичката поява на Дончев като човека с котлона дават на Велко. Той е безумно щастлив. “Сако от велур” вече е едра риба в афиша на Сатирата. В края на сезона пускат спектакъла на лятно турне.
Представлението е в Летния театър в Пловдив. Велко играе вдъхновено, обаче отчита, че зрителите сякаш не го забелязват, докато се заливат от смях след репликите на колегите. Прибира се зад кулисите и се обръща да погледа. Какво да види – отгоре увесили 5-6 микрофона и всеки от колегите хванал по един. Надува си гласа на него, променяйки мизансцена, без да му пука. В средата на сцената Калата хванал най-хубавия микрофон и като му дойде редът, публиката му се радва, шуми и ръкопляска.
На следващата вечер Велко напипва едно микрофонче и веднага среща радостта и ентусиазма на зрителите. А Калата му казва: “Намери си микрофон, Вельо, без микрофон си за никъде!”
До 90-те години Велко кара шкодичката си, прочута в съсловието, защото е от 18 години. Дори един ден Чочо Попйорданов му казал: “Абе, бат Вельо, какво става? Аз бях дете и ме водеха да гледам театър, а ти беше с шкодичката. Сега вече сме колеги, а ти пак с нея!”
Една вечер след озвучаване в Киноцентъра Велко вижда Калата да се мотае около бариерата на входа. Служебната кола закъснява и Велко му предлага да го свали до града. Калоянчев се оглежда наоколо за зрители и започва театър. Развиква се гръмко: “Как, аз да се кача на шкода! Никога няма да се кача на шкода! После тихо казва на Велко да се отдалечи на сто-двеста метра от портала, той щял да отиде при него. Отмества се Велко от портала и след малко пристига Калата. Наближават жилището му в “Лозенец” и той пак нарежда да не спрат пред неговия вход на блока. Спират на стотина метра от входа. Калата излиза от колата и започва да думка силно по нея: “ Това кола ли е, бе! Кой се качва на такава кола! Ама ти каква кола караш, бе!” Сума зяпачи се събрали да видят каква кофти кола кара Велко Кънев.
Години по-късно Велко изоставя шкодичката и взема на старо опел вектра. При едно прибиране към София катастрофира на пътя през Владая. С него е приятелят му, при когото отсядат в Халкидики, Гърция, когато с Дора и внучката им София отиват на почивка там. И двамата нямат и драскотина, но колата е смачкана и става единствено за старо желязо.
Според леля Кера, майката на Велко, този инцидент отключва по-късната страшна болест на сина ѝ. Велко купува пак на старо ситроен ксантия, която кара до 2010 г., когато взема на лизинг нов ситроен 4. Колата му е много необходима, тъй като пътува непрекъснато към Тополовград, Елхово, Бургас. Но и го прави с удоволствие.
Днес проблемът със софийското жителство
не съществува и всеки българин може да живее където иска. Но преди 1990 г., когато наредбата за жителство е премахната с указ на президента Желев, българинът е закрепостен към мястото на раждане и желанието му да заживее в друго селище се съпровожда с ужасяващи бюрократични препятствия.
Като щатен на сатиричната трупа, Велко получава удостоверение за временно жителство в столицата и печат в паспорта си Но срокът на валидност е една година и след него той е задължен да се явява в районния съвет, към който принадлежи Сатиричният театър, и отново да подава молба за нов срок на временното жителство.
Младен Киселов, който през 1979 г. поема директорския пост след Николай Савов, безпомощно признава, че не може да се пребори с бюрокрацията и да уреди жителството на Велко Кънев.
Дора, Велко и малката Катя сменят квартира след квартира, когато ги озаряват по-сияйни надежди за дом. В началото живеят в квартал “Хаджи Димитър”, в апартамента на актьора Пламен Дончев, който се премества в по-голямо жилище в центъра. После две години живеят в кв. “Лозенец”, откъдето се преместват в апартамент на “Патриарх Евтимий”, даван под наем от братовчедка на режисьора Пламен Масларов. Навсякъде са на свободен наем, защото без жителство Велко не може да ползва жилище с нормиран наем.
Когато висша чиновничка от Комитета за култура, добра позната на Хиндо Касимов, ги урежда да вземат жилището на Антон Карастоянов, общинско с нисък наем, Дора е бременна с втората им дъщеря Марта. Проблемът с дома им засяга много повече Дора, която би искала да създава уюта на семейството. Велко се кахъри заради по-тежък проблем за него – почти не играе в театъра “Усещах го, че се мъчи в Сатирата, че не играе – разказва днес Дора. – Влезе по заместване на болен колега в “Състезанието”, среден спектакъл от афиша. Но според мен този период му беше полезен. Той извлече максимална полза – беше добър психолог, разбираше хората, беше изключително толерантен. Той ме научи на толерантност.
И тогава дойде поканата от Народния театър
Бях притеснена, че народните артисти там ще го смачкат. Но Велко се оказа по-прозорлив от мен. “За уреждането на софийско жителство ще помогне отново Хиндо Касимов, а за намиране на апартамент по-късно ще помогне Дико Фучеджиев, директор на Народния театър, който е роден в странджанско село и изпитва добри чувства към земляка Велко Кънев.
За “Оркестър без име”
Велко Кънев смята “Оркестър без име” не само за връх във филмовото си творчество, но и за “най-страхотния български филм”.
Покрай издаването му на диск през 90-те години, “Оркестър без име” пак нашумява сред зрителите, дори може да се каже, че с по-масов отзвук, отколкото през 1982 г., когато е прожектиран премиерно. Една от причините е, че сценаристът Станислав Стратиев хваща тема, която в началото на ХХІ век, когато може да се диша по-свободно, отколкото преди 1989 г., е актуална за тийнейджърите и младежите след училището – мечтата на самодейни музиканти, свирили на домашните и най-много – на училищните купони, да пробият като оркестър. Най-напред сред приятелите и връстниците си, после и на конкурси или на професионални сцени.
Драматичното събиране на група и всички перипетии около това събитие от съдбовен, комичен, любовен аспект влизат в погледа на българския младеж още от училищна възраст при гледането на тв продукциите на студия “Дисни”. Фабулата на много от тях включва кастинг за новосформиран оркестър, в който избуяват както любовни трепети, така и завист и задкулисни номера. Следва състезание, обикновено спечелвано от героите любимци на публиката, и като следствие някакъв тип израстване и по-зряло отношение към случващото се.
Няма начин феновете на тв сериала “Революция Z”, излъчен по bTV, да не харесват “Оркестър без име”. Успешното развитие на музикална група е вид кариерно израстване още преди предназначените за това години след университета. И се харесва от тийнейджърите. Немалко касови филми на Холивуд са снимани по подобни сценарии. Стари приятели се събират в оркестъра на сценариста Стратиев и режисьора Людмил Кирков – Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Поппандов и Филип Трифонов. По-късно в приключението се включва и Тони Радичев в ролята на съпруга на Пепи (Живка Пенева), жена от плажа, в която се влюбва Павел (Поппандов).
Историята на момчетата от оркестъра е изпълнена с фатални разминавания, чиито корени са или в социалната структура, враждебна на техните пориви за изява на собствената воля и независимост, или във все още дивите им чувства, свободни от отговорност и перспектива. Във филма царува любовта, каквато младите зрители мечтаят да изпитат. Няма обаче драми, конфликтите се уталожват с лафове, бързо станали хит сред младите поколения (Жоро Мамалев разказва, че веднъж участвал в голям концерт в НДК заедно с клас от балетното училище. Бъдещите танцьори дошли с голям атлас, върху чиито снимки и карти бил написан целият диалог в “Оркестър без име”.). Като се прибави музиката на Борис Карадимчев, близка до стиловете и емоциите на младите, става ясно защо филмът продължава да носи имиджа на икона в българското кино.
През 1982 г. „Оркестър без име” отнася годишната награда на Съюза на българските филмови дейци за режисура и за музика. На следващата година в Габрово на Международния фестивал на хумора и сатирата взема първа награда за пълнометражен филм. В продукцията участват и Мария Каварджикова, Катя Евро, Георги Русев, Димитър Манчев. Оператор е Виктор Чичов. Запитан през 2010 г. за причината на масовия успех на “Оркестър без име”, Филип Трифонов назовава режисурата на Людмил Кирков, заради невероятното му чувство за хумор, показал вярно живота в България, когато до Петрич се е пътувало с открит лист, интелигентните момичета масово се стремели да се омъжат на Запад, а съдбите на българите се диктували от бащите на днешните “приватизатори”.
Източник: 24 часа
