Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град и след това се мести в София. Успешно се дипломира в Софийския университет в специалност „Българска филология“ през 1961 г.
Неговата творческа кариера започва през 1949 г., когато като ученик публикува първите си стихотворения във в.“Сливенско дело“. През 60-те години започва работа като литературен консултант във в.“Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на сп.“Пламък“.
От 1958 г. започват да излизат неговите собствени стихосбирки, които наброяват цели 38, като някои от тях са преиздавани по няколко пъти. Сред тях можем да открием творби като „Очакване“, „Лирика“, „Поема за щастието“, „Коленича пред теб“, „Пред олтара на слънцето“, „И си отива лятото“, „Като тревата“, „Ти приличаш на сълза“, „Ще има връщане“, „Молба към света“, „Гимназия „Родина“ и др. Също така издава драматичната поема „Преди всичко любов“, лиричната хроника „И моята България пътува“, романът „Таванът. Почти роман“, „Тетрадка по всичко“, в която той излага някои свои основни възгледи и др. Творчеството му е едно от най-значимите в българската литература в социалистическия период на България.
Голямо негово постижение е излязлата през 1963 г. книга „Пусть окно распахнется“ в превод на руски език от М. Кудинов. Отделни негови творби са публикувани на руски, белоруски, украински, унгарски и други езици.
Освен богатото литературно наследство, която оставя зад гърба си в личен план, Дамян Дамянов е женен за поетесата Надежда Захариева, от която има двама сина.
Големият поет ни напуска на 6 юни 1999 г. в София на 64-годишна възраст.
СТИХОВЕ :
КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ
Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб –
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля…Не, не, не!
Но ти си тук – усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача…
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
–––––––
ВСЕКИ ДЕЛНИК ИМА КРАСОТА
В тъмни и мъгляви пелени
Зад стъклата още спи животът.
Но будилникът-сърце звъни:
“Хайде, драги! Също си работник!”
Но какъв работник съм? Ни студ,
Нито огън ми горят ръката…
И от моя тих словесен труд
Става ли по-хубава земята,
А животът й – по-съвършен?
Този стар живот със стари нрави
Не със поетичен сантимент,
А със яки длани се оправя.
Край стъклото – още празен лист –
Пак минават дланите железни.
И в листа си – още бял и чист,
Като в стая аз ги каня: “Влезте!”
И те влизат. Ала не транзит.
Влизат те, да ми оставят нещо:
Дребният зидар – огромен зид,
Хладният леяр – дъхът от пещи,
сухият миньор – две капки пот,
Селянинът – буца пръст от нива.
И така с един голям живот
Мойто малко листче се покрива.
… Острият будилник. Утринта.
Мойте гости. Листовете празни.
Всеки делник има красота.
Всеки делник става тих мой празник!
––––––––––––––
ОБАДИ СЕ, ЛЮБОВ!
Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени –
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него – кълбо
жици, жици… Контактът – изваден…
–––––––––––––
Каква магия си, каква!
С какво необяснимо чудо
владееш цялото това
човечество? Върховна лудост
или върховна мъдрост си,
щом в своя порив, в свойта жажда
ти можеш да го покосиш,
тъй както можеш да го раждаш?
Чрез тебе съществува то.
Чрез теб родено, с теб умира.
Чрез теб душата му – листо
се носи тъжно из всемира.
И този цял всемир тъй тих,
и туй листо, и този вятър
ведно събрани – туй си ти!
Да, ти, едничката, която
си вред и всякаква – кълбо
от грешна плът и дух безплътен.
Чрез теб, безсмъртнице Любов,
дори смъртта е миг безсмъртен.
––––––––––
…И САМО НОЩЕМ…
…И само нощем, нощем
кога и господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини – колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“… „Да, помня…“ С обич
като дете ме утешават.
Деца – пораснали. И грижи.
Обиди – волни и неволни.
И раните си скришом ближа –
От свой и чужд. Куп рани болни.
Ах, битието, битието,
И в него – кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска…
Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и…
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.
…Какво дете – звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е… И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите
И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли – пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
…И – с вълчи зъби – пак след хляба.
–––––––––-
ПОЧТИ ЛЮБОВНО ОБЯСНЕНИЕ
Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!
От хубост – очите ми – слепи!
Само че всичко е толкова глупаво,
толкова тъжно и смешно, нелепо.
Късна е срещата, късна е жаждата…
Пред теб е светът, аз го минах…
Точно когато ти си се раждала,
бил съм на твойте сегашни години…
Точно когато ти си прохождала,
разбрал съм: не ще да проходя…
Та и да исках дори, невъзможно бе
тогаз да те стигна… Предълги, безплодни
са всичките крачки между ни, напразни са…
Пътеката е неизвървима.
По-скоро изгрев догонил би залеза,
а пролетта – мразовитата зима,
отколкото нашто напразно гонение…
… Но стой ми в живота-тъмница. Свети ми
с духа си, с лицето си, с цяла вселена.
нали ще ми дойдеш на погребение?
… Дано си на мойте сегашни години.
11.04.1991 г.
–––––––-
ЛЮБОВ, ДЕЦА НЕ МИ РОДИ…
Любов, деца не ми роди.
Но ми роди безброй вълнения.
Не мен – духа ми оплоди.
А той роди стихотворения.
Не бе с мен лоша, ни добра.
Душата просто ми отблъсна ти.
В илюзиите ми умря,
но в думи те видях възкръснала.
Ти тях роди – де вик, де стон,
де пък – проклятие – стенание.
Душата ти бе техен дом.
Но тъй и не разбра…
„Останалото е мълчание…“
–––––––––-
Живях почти като отшелник
във манастир и глух, и тих,
но без икони. В празник, в делник.
И вярата си не смених.
Признавам, може да е грешна,
бълнуване, напразен сън,
но да й изменя е смешно.
Изменник просто аз не съм.
Дори и фанатик да бъда,
е по-добре. Във тоз затвор
мен стига ми една присъда.
Не искам другата – позор.
28. V. 1994 г.
––––––––
Душата ми вихрушка я обрули,
защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули…
Защо ви дадох своята душа?
Защо ли като храм ви я отворих
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора
иконите без свян ще окраде.
Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.
Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар…
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!
–––––––
Виелица. Въртопи сняг.
И студ с език на пепелянка.
Една замръзнала ушанка.
Едно шосе от смърт и мрак.
И рейс над пропастния ръб.
И той – с ушанката, безгласен,
Тях всичките, комай пренася
Не с автобуса, а на гръб.
Виелица. И сняг. И път.
И рейс, надвиснал с вик на хора.
Еднички фарове в простора –
Очите в тъмното горят.
Обикновен. Съвсем безличен.
Съвсем на всички нас приличен
И все пак друг…
Със поглед мек,
Върви той тихо през света.
Светът дори не го познава.
Със кичур снежен оттогава,
Минава, тихо поздравява.
Но хората не го и помнят –
Отминала е пропастта…
Източник: magnifisonz
