Един от най-запомнящите се български романи, „Осъдени души„, е написан от Димитър Димов и издаден през 1945 г. Получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски, унгарски и полски език и е екранизиран.
Случайно запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо, където е резиденцията на ордена, засилват интереса на писателя към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа.
Връзката на Фани Хорн с отец Ередиа, проектирана на фона на испанската действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен.
Ето 20 цитата, които ще ни припомнят за интригуващата история.
1. „Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия – животът, смъртта, желанието да бъдем обичани…“
2. „Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.“
3. „Мир!… Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа?“
4. „- Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.
– Вие сте само нещастен… Подлеците не признават грешките си.“
5.
„- Отегчаваш ме с гордостта си.
– Това е единственото, което ми остава.
– Пази го пред другите.
– Защо не и пред теб?
– Защото и двамата сме еднакво пропаднали.“
6. „- Слушайте, братко…
– Не ме наричайте братко.
– Тогава слушай, идиот!“
7. „Двете жени се разделиха. Едната – млада и цъфтяща – отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата – стара и сбръчкана като маймуна – се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха?“
8. „И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света – лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.“
9. „Те говориха за чичовците и лелите, които също не бяха малко, а после, както се случва често между роднини, се поотегчиха донякъде един от друг.“
10. „Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“
11.
„- Други ще му останат верни! – саркастично забеляза Доминго.
– Кой?
– Вие, разбира се.
– Та аз го мразя!
– Въображение на влюбена жена.“
12. „И двамата – всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене – се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст. Пред нея стоеше лудницата, а пред Луис – затвор.“
13.
„- Ти често идваш тук – обясни тя. – Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.
– Това е цяло нещастие.
– Защо?
– Защото и полицията ме запомня лесно.
– Сега боиш ли се? – попита тя насмешливо.
– Не.
– Ще съжалявам, ако сега те уловят.
– Аз още повече.“
14. „Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.“
15. „И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо.“
16. „Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво страшно щастие в тази лудост!“
17.
„- Виждам страдание, сеньор! – каза йезуитът.
– Значи страданието има цел?
– Положително.
– Каква е тази цел?
– Изкуплението!… След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършени.“
18. „- Има ли смисъл това дежурство?
– Никакъв!… – каза той. – Освен морален.
– Оставете морала настрана!… Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувстваш морален.“
19. „Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания!“
20.
„- Сполучих, напълно!… – каза тя със смях.
– Не сполучихте, но отмъстихте.
– Радвам се, ако е така.
– Зная!… Защото ви липсват други радости.“
Източник: highviewart
